Барбара Брадфорд - Изгубена невинност

До Гавин стоеше Кевин, мургав и хубав, с черни ирландски очи, които проблясваха весело и закачливо. В известен смисъл бяха изгубили и него. Той живееше в устата на звяра, върху острието на бръснача, непрекъснато бе изложен на опасности, на клопките в подземния свят, които някой ден можеха да му струват живота.

На снимката между Кевин и Съни бе и Мики, друга жертва на времето, в което бяха израсли, още един от приятелите, които бяха изгубили. Върху фотографията косата му сякаш бе златна и сияеше като ореол около лицето. Роузи винаги бе смятала, че Мики има може би най-милото лице на този свят, симпатично и дружелюбно. И той бе красив по някакъв едва загатнат, неуловим начин, беше висок и широкоплещест и до него останалите приличаха на джуджета.

Сега нямаха представа къде се е запилял Мики. Беше изчезнал, сякаш бе потънал вдън земя и въпреки огромните усилия, които бе хвърлил, Гавин така и не научи къде е отишъл. Частните детективи, които нае, също не успяха да открият и следа от него.

Роузи, Нел и Гавин единствени се бяха оправили в този живот, бяха се издигнали и бяха осъществили младежките си мечти. Брат й Кевин сигурно щеше да възрази, че не само те тримата са постигнали онова, което са искали. Кевин Мадиган също бе успял — по свой си начин. Дума да няма, вършеше работата, за която си бе мечтал, и то, както предполагаше Роузи, добре.

Розалинд се пресегна, взе снимката и се взря съсредоточено в лицата на приятелите си. Едно време бяха неразделни, обичаха се, милееха един за друг.

Вгледа се в Гавин върху фотографията. Колко прочуто бе сега лицето му, костеливо и слабо, с високи изпъкнали скули и дълбока трапчинка върху брадичката. Очите му, сивкавосини като аспид, бяха раздалечени и хлътнали. Излъчваха спокойствие изпод дългите мигли и черните като косата му вежди. Пронизващи и честни очи, които те гледат втренчено и които хитреците предпочитат да не срещат. Устата му беше чувствена, почти нежна; ехидната усмивка, която Роузи познаваше толкова добре, сега бе прочута точно колкото и лицето на Гавин — в известен смисъл се бе превърнала в нещо като негова запазена марка.

Жените по цял свят се влюбваха в това лице вероятно защото то сякаш бе белязано от дълбока печал и мъка, бе романтично и поетично. Може би дори средновековно? Роузи се замисли, запита се дали не смесва актьора с неговата последна засега роля. Не, не ги смесваше, Гавин наистина имаше лице, каквото често са рисували живописците от XV век — европейско лице, каквото ще видиш само в Стария свят. И това бе напълно обяснимо: майката на Гавин бе шотландка, затова и го бе кръстила така, а баща му беше италианец по фамилия Амброзино. По-късно Гавин бе приел сценичния псевдоним Амброуз.

Въпреки известността, несметното си богатство и успех той почти не се бе променил — Роузи бе сигурна в това. Дълбоко в себе си пак си беше същият, както през 1977 година, когато се бяха запознали. По онова време Роузи, както и приятелката й Нел, бяха седемнайсетгодишни, Гавин — деветнайсетгодишен, Кевин и Мики бяха на по двайсет, а Съни, най-малката, бе на шестнайсет. Бяха се сприятелили една уханна септемврийска вечер на празника на Сан Дженаро, който устройваха италианците от Мълбери Стрийт в Малка Италия в Долен Манхатън.

„Божичко, колко време мина оттогава, помисли си Роузи. Цели четиринайсет години!“ Сега те с Нел бяха на трийсет и една, Гавин — на трийсет и три, брат й Кевин — на трийсет и четири. През тези години на всички тях им се бяха случили толкова много неща…

На вратата се почука. Роузи подскочи като ужилена и още преди да е отворила уста, в кабинета нахълта една от асистентките й, Фани Лейланд.

— Извинявай, че изтървах края на снимките! — възкликна весело тя и се завъртя пред писалището така, че разкроената й пола изшумоля.

Бе дребничка, като извадена от кутийка, бе умна и талантлива, самото въплъщение на работягата, преливаше от жизненост и енергия. Бе предана до гроб на Розалинд.

— Задържа ме една трудна актриса — допълни Фани и се усмихна, сякаш се извиняваше. — Нали не си ме търсила? — попита и донякъде притеснена, се надвеси над бюрото.

— Не, но утре ще ми трябваш — отвърна Роузи. — Трябва да оправим долу и да подредим в кашони скиците за костюмите.

— Не бери грижа, нали ни знаеш какви фурии сме с Вал, ще бъхтим до припадък, но до вечерта ще опаковаме и подредим всичко.

— А, не съм толкова сигурна — възрази Роузи и се засмя. — Ще ми липсват усмихнатото ти лице, безкрайната ти енергия и ведрото ти настроение. Пък да не говорим за оправността ти, Фани. Свикнах с теб, а и защо да си кривя душата, доста ме разглези.