Барбара Брадфорд - Изгубена невинност

В края на пътуването отидоха още по на изток, към брега на морето. Гавин настоя да разгледат и Йорк Минстър, великолепната готическа катедрала в древния, опасан със стена град Йорк. Именно в него преди столетия Уорик и Едуард — герои на цяла Англия, Творецът на крале и сърцатият млад крал, бяха влезли победоносно с конете си, в пълни бойни доспехи, с многолюдното си войнство, със сърмените си бойни знамена, развети от вятъра. Според Роузи това бе една от най-живописните и ефектни масови сцени в сценария и тя изгаряше от нетърпение да се заеме с костюмите за нея.

После пак ходиха няколко пъти в Йоркшир, след което Роузи отново се затвори в библиотеките и музеите и накрая натрупа достатъчно познания, за да се захване със скиците, убедена, че вече знае за средновековна Англия повече от мнозина други.

Както се оказа, се затрудни само с доспехите. Сети се колко се е притеснявала и безпокояла и присвила очи, погледна към ъгъла на кабинета, където бе поставена пълна рицарска броня. И досега помнеше как се е мъчила като грешен дявол, докато създаде прототипа.

В сценария имаше голяма батална сцена, която Гавин държеше да заснемат на всяка цена, колкото и трудно и скъпо да бе това. Роузи нямаше друг избор, освен да опита да направи средновековни рицарски доспехи.

Накрая се пребори с множеството проблеми, ала единствено благодарение на Брайън Акланд-Сноу. Невероятно талантливият сценограф на продукцията също бе получил „Оскар“ за филма „Стая с изглед“ и добре, че беше той, та да пресъздаде в павилионите на „Шепъртън“ Англия от XV век.

Роузи смяташе Брайън за гений и щеше да му е задължена до гроб. Той я запозна с един производител на водолазни костюми, който осъществи проектите й за рицарските доспехи, като използва здрав твърд неопрен със сребристо покритие, създаващ илюзията за желязото, от което през средновековието са ковали рицарските доспехи. Синтетичният каучук бе лек и удобен за носене, но върху кинолентата досущ наподобяваше броните и ризниците от едно време.

Роузи се извърна и отиде при голямото писалище в другия край на кабинета, където на купчини бяха струпани работните й скици и проекти за костюмите.

Веднага си даде сметка, че ще й трябват най-малко шест големи сандъка, та да побере всичко. Освен книгите, рисунките и снимките, върху бюрото имаше мостри от материи като туид, вълна и сукно, оцветявани със специални багрила, от велур и кожа за ботушите, панталоните, куртките и наметките, най-различни видове кадифе и коприна. В кошниците и по таблите бяха наслагани какви ли не лъскави накити и аксесоари: брошки, пръстени, огърлици, обици, гривни, релефни копчета, колани, ножници и позлатени корони. Все дрънкулки, въплъщаващи блясъка и великолепието на епохите, пресъздавани в исторически филми като този.

„Божичко, каква продукция!“ — каза си учудено Роузи. Скъпа, сложна, много по-трудна, отколкото си бяха представяли в началото. Случваше се съвсем да се изнервят, някой да избухне, да се сопне и да каже остри думи, да вдигне скандал, да не говорим за наистина сериозните проблеми, с които непрекъснато се сблъскваха: ту времето се разваляше, ту някой се разболяваше, ту ставаше нещо друго, което забавяше снимките и оскъпяваше неимоверно продукцията. Затова пък работата по него бе неописуемо вълнуваща и накрая творбата стана наистина чудесна. Роузи никога досега не бе правила толкова добър филм, а вероятно нямаше да прави и в бъдеще.

Стига да можеше, винаги придружаваше Гавин, когато той отиваше да види в малкия салон на киностудията материала, заснет предния ден и вечерта проявен в лабораторията. Гледаше със затаен дъх всяка сцена върху екрана. „Атмосферата“ бе пресътворена изумително точно и правдоподобно, разгръщащата се драма веднага приковаваше вниманието, актьорите играеха великолепно.

Гавин непрекъснато се притесняваше за филма, както в една или друга степен — и всички останали. Едва преди малко, след като заснеха последните епизоди и материалът бе готов за монтаж, Роузи усети с всяка своя клетка, че наистина са направили филм, достоен за награда. Със сигурен касов успех. Бе убедена, че кинотворбата на Гавин не отстъпва по качество, размах и значение на „Лъвът през зимата“ и че ще спечели куп „Оскари“.

Накрая се отърси от хаотичните мисли за своята работа и филма и си спомни, че следващите три дни й предстои да свърши куп неща.

Седна на писалището до прозореца, придърпа телефонния апарат и набра един номер. Телефонът звъня дълго, докато най-сетне вдигнаха слушалката.