Дэвид Хосп - Невинност

Посвещавам тази книга на Джоуни.

С много обич и с благодарности за всичко,

което правиш за мен и което си ми дала, Джоуни.

Септември 1992 година

Мадлин Стийл погледна през мокрото от дъжда стъкло, към винарната на Кълъмбъс Авеню в Роксбъри. Притискаше към ухото си телефонната слушалка, защото от силните удари на сърцето й не чуваше почти нищо. Даваше свободно. Къде беше той? Накрая, след седмото позвъняване, прозвуча мъжки глас:

— Какво?

— Аз съм.

— Какво има?

— Те са тук. Май ги спипахме. — Тя хвърли поглед към витрината на магазина, за да се увери, че на входа няма движение.

— Не е достатъчно да ги пратим на топло, но за начало е добре.

— Повече от начало е, Коз — отвърна тя. — Че за какво друго ще се събират тук? Имаш ли представа колко души участват? За колко пари става дума? Ако е това, което изглежда, тогава работата е по-голяма, отколкото предполагах.

Човекът от другия край на линията мълчеше.

— Коз?

Мълчание.

— Коз, там ли си?

— Махай се оттам, Мади — последва отговор.

— Защо?

— Ти не си обучавана да работиш под прикритие. Ще се заемем със случая утре сутринта. Сега искам да си тръгнеш оттам.

— Шегуваш ли се? Ще изчакам да видя кой още ще се появи. Кой ще излезе.

— Махай се оттам. Заповядвам ти.

— Ти не си ми шеф, Коз.

— Не, но съм ти приятел. Хайде, изчезвай. Веднага.

Тя вдиша дълбоко, гледайки как дъждовните капки си играят със светлините на надписа над входа на магазина за алкохол от другата страна на улицата.

— Добре, но случаят си остава мой. Аз свърших черната работа и го заслужавам.

— Случаят си е твой. Нека го обсъдим утре сутринта, става ли?

— Става. И, Коз…

— Да?

— Благодаря ти.

Тя затвори, но остана в телефонната кабина още няколко минути, загледана в малката витрина на магазина. Би дала мило и драго, за да разбере какво се случва в момента зад неоновите надписи, рекламиращи цигари, лотарийни билети и бира. Накрая отвори вратата на будката и тръгна в бурната нощ.

Прекоси улицата и вървя до следващата пресечка. Когато мина покрай витрината, забави ход и се опита да надзърне в процепите между мръсните талашитени плоскости. Ако някой я видеше, щеше да си помисли, че просто гледа стоките на витрината. Внимаваше да не привлича ничие внимание.

Щом подмина витрината, ускори крачка. Убедена беше, че никой не я е проследил, но въпреки това продължи да се озърта, да не би някой да излезе от магазина и да я види.

Усмихна се на себе си. На входа на магазина нямаше никой, което означаваше, че си беше свършила работата добре. Баща й и братята й не вярваха, че тя може да се справя с подобни задачи. Днес тя доказа, че е родена за тази професия, че с този занаят са един за друг.

Мадлин продължаваше да се усмихва, леко обърнала назад глава, когато мина покрай една тясна уличка, пряка на Кълъмбъс. Така и не забеляза тъмната фигура зад купчината със сандъци на входа на пресечката. Не видя мъжа, който тръгна към нея, нито забеляза как той вдигна ръка и замахна. Дръжката на ножа се стовари с всичка сила върху главата й.

Винсенте Салазар изкачи стълбите до четвъртия етаж, където се намираше апартаментът му. Сградата, в която живееше, беше разположена в покрайнините на Дорчестър, близо до линията на метрото в Роксбъри. От жилището му лъхаше на родно и домашно. Миризмите на платанос реленос и нуегадос ен миел се смесваха с тези на пупусас от съседните апартаменти.

Той отвори и влезе в апартамента, свали си якето и го закачи на закачалката на вратата.

— Ола! — поздрави го майка му. Мивката пред нея беше отрупана с тенджери и чинии, а на котлоните бяха сложени тигани с приятно ухаещи пълнени чушки. — Комо те фуе ту диа?

— Говори на английски, мамо — тихо й каза. — В тази къща се говори на английски.

— Оф! — Тя изсумтя и махна пренебрежително с ръка. — Как мина денят ти? — повтори майка му на английски със силен акцент.

— Добре мина — отвърна той, като й благодари с кимване, загдето се е съгласила на компромис с езика. — Управителят на магазина каза, че ще ми възложи работа с по-голяма отговорност.

— Добре, значи ще ти дават и повече пари?

Той поклати глава.

— Обаче е хубаво да ти имат доверие.

— Доверието също се заплаща.

Той замълча и отиде до бебешкото креватче до прозореца.

— А ти как си, малката? — попита той, след като взе дъщеричката си и я доближи до лицето си. Детето грейна от радост и той започна да го прегръща и целува. Рожбата му продължаваше да се усмихва и от време на време доволно да издава неразбираеми звуци.