Дэвид Хосп - Адвокат за милиони

Най-голямата кражба на произведения на изкуството станала през 1990 година в Бостън, в ранното утро след празника на Сейнт Патрик. Двама мъже, облечени в полицейски униформи, влезли в музея „Исабела Стюарт Гарднър“ на „Фенуей“, завързали охраната и отмъкнали тринайсет художествени платна. Някои от тези шедьоври били безценни, в това число и две маслени картини и офорт от Рембранд, редки творби от Вермеер, Флинк и Мане. Крадците също така взели и творби с по-ниска стойност, сред които две недовършени графики на Дега, китайски бокал от времето на династията Шан и един фино изработен наконечник, украсявал знамето на армията на Наполеон.

Тези произведения на изкуството така и не били върнати. Днес тяхната стойност се оценява на половин милиард долара.

Лиъм Килбраниш погледна свилия се на кълбо върху циментовия под човек. Пулсът му беше спокоен и равен, движенията му — пестеливи. Имаше черни очи и черна коса.

— Пак ли не знаеш? — попита той.

Човекът изстена. Лиъм знаеше, че е безсмислено, но щеше да продължи.

Спомняше си как всичко беше започнало. Или свършило. Въпрос на гледна точка. Откъдето и да го погледнеше обаче, споменът беше дълбоко запечатан в съзнанието му — реален и осезаем като пистолета в ръката му. Сякаш се беше случило вчера. Но онази далечна вечер нямаше нищо общо с изминалите след това три и половина десетилетия. Именно това го движеше, това беше неговата истинска същност, за добро или лошо.

В онзи момент, когато пристигнаха, той четеше, свил се в малкия гардероб на стаята три на четири метра, която делеше с братята си в къщата, разположена южно от Белфаст. Върху слабите му и бели крака на деветгодишно дете беше наметнато износено вълнено одеяло. Насочил беше фенерчето към книгата в скута си. Като дете той обичаше да се уединява и гардеробът беше неговото убежище — място, където можеше да прекара сам часове наред, пътешествайки из други светове, докато братята му спяха необезпокоявано. Отново се беше потопил в „Мечо Пух“ — любимата му книга от дните, когато цялото семейство се събираше край камината и баща им четеше приказки. Гавин Килбраниш беше корав човек и тежко и горко му на онзи, който му се опълчеше или не му се подчинеше. Той виждаше света в черно-бяло. И въпреки това, когато четеше на децата си, в гласа му се долавяше топлота, която издаваше друга страна от характера му — една страна, изоставена и почти напълно забравена. Именно тази страна на баща си търсеше Лиъм, докато проникваше в думите и редовете, свит в гардероба.

Мечо Пух тъкмо се е облажил с меда на заека. Издул се толкова, че не можел да се промуши и да излезе през заешката дупка. В този миг Лиъм чу как външната врата се блъсна. Изключи фенерчето и вдигна одеялото до брадичката си. Миризмата на прах за пране, която му напомняше за майка му, още не му даваше мира.

Бяха четирима. Облечени в черно, с качулки с прорези за очите, с автомати, които слабо проблясваха на лунната светлина, проникваща през тесните прозорци на дома им. Мъжете действаха и се движеха из къщата с военна дисциплина. Лиъм чу как обкръжиха останалите членове на семейството му, които се намираха в предната част на сградата — майка му, баща му, Меган и Кейт — и насила ги вкараха в спалнята, която той делеше с братята си.

Докато гледаше през процепа на вратата на гардероба, пред него се разигра ужасна сцена. Родителите му и братята му бяха наредени до леглото. На лицата им се четеше пълно объркване — страх, шок и недоумение на хора, рязко разбудени от дълбок сън. Само лицето на баща му издаваше, че разбира всичко. Гавин хвърли бърз поглед към вратата на гардероба и едва забележимо кимна. Лиъм едва се пребори с желанието си да излезе от скривалището и да се нареди до останалите.

Най-високият от нападателите пристъпи напред и се обърна към баща му:

— Гавин Килбраниш — каза той с тон, сякаш произнасяше присъда. — Знаеш ли кой съм аз?

Баща му кимна, но изражението му остана непроменено.

— Тогава знаеш и защо сме дошли.

Гавин отново кимна.

Мъжът направи крачка назад и се обърна към един от другите маскирани:

— Твой е, синко.

Другият се приближи до баща му, свали от рамото си автомата и го удари с приклада в корема. Гавин се преви надве. После непознатият го удари в брадичката, при което баща му се свлече на колене и изплю кръв. За първи път Лиъм виждаше баща си унижен, зависещ от милостта на друг човек.