Дэвид Хосп - Адвокат за милиони

За момент и двамата останаха умълчани. Тишината стана тягостна в тясната стая. Накрая Девън пристъпи напред и протегна ръка. Здрависаха се.

— Радвам се да те видя, Фин — каза Девън. — Южнобостънският му акцент върна адвоката към спомените за младежките му години. Той беше положил много усилия да заличи този акцент.

— И аз също се радвам.

— Добре е, че се съгласи да го направиш. Да дойдеш в почивен ден и всичко останало. — Девън пусна ръката му, придърпа единия от столовете и седна.

— За стар приятел съм готов да направя всичко.

— За стар приятел, който ти плаща хонорарите — поправи го Девън.

— И това също. — Фин взе другия стол и седна срещу клиента си. — Можеш да си позволиш да ги плащаш, нали?

Девън се усмихна, но извърна очи.

— Никога не се променяме, нали?

— Основното в характера си остава — съгласи се Фин.

— Боже, колко време мина? Пет години ли бяха? Десет? Как я караш?

— Добре съм.

— Чувам, че си повече от добре. Изградил си си репутация. Наричат те „Чудотвореца“. Така чух, че ти викат. — Докато говореше, Девън се люлееше на стола.

— Така ли? Трябва да го отпечатам на визитните си картички.

— Няма нужда. Когато си имаш работа само с точни хора, не се налага да си рекламираш бизнеса. — Говореше така, сякаш искаше да убеди себе си в нещо. — Сигурно правиш яки пари, а?

— Да, да се върнем на хонорара ми.

Той кимна, но продължаваше да избягва погледа на Фин.

— Ще ги платя, защото ми трябва чудотворец.

— Очевидно. Ще ми кажеш ли какво стана?

Девън вдигна рамене.

— И аз не знам, мамка му. Вечерта ми не мина така, както я бях планирал.

Адвокатът огледа тясната стая.

— Изглежда. — Той помълча. — Ще ми кажеш ли за бельото?

Клиентът наведе глава.

— Всички искат да им разказвам само за това. Мамка му!

— Когато хванат мъж с купчина женско бельо, е трудно на човек да не му направи впечатление.

— Не само бельо, имаше и рокли.

— Именно. И рокли. Е, така по-добре ли се чувстваш? — Клиентът му стана и закрачи из стаята като тигър в клетка. — Ченгетата са те кръстили Бикини гангстера.

— Да вървят на майната си. Нямат ли си друга работа, та само се заяждат с мен? И без тях си имам големи проблеми.

— Другото предложение е било Прашки бандита. Лично на мен това повече ми харесва, но само защото посещавах вечерен колеж и тази част от младостта ми липсва.

Девън се спря и го погледна.

— Смешно ли ти се струва?

— Само малко — отвърна Фин и веднага стана сериозен: — Разкажи ми какво стана.

Девън седна, облегна се назад и си пое дълбоко въздух.

— Трябваше да е най-лесната нощ в шибания ми живот. Знаеш ли магазина на „Гилберачи“ на Нюбъри Стрийт? Висша мода. — Фин кимна. — Тъкмо бяха докарали новите летни колекции. Магазинът беше тъпкан догоре със стока.

— Малка кражба-авантюра? Трудно ми е да си представя как са те спипали, докато си галел копринените сутиени.

— Не ме слушаш. Не беше само някаква си кражба-авантюра. Бях взел над петдесет рокли от световни модни дизайнери, по шест хиляди парчето, ако се продаде на дребно. Освен това имаше и бижута и — да — скъпо дамско бельо, и други подобни. В магазина имаше стока за близо половин милион долара, а на улицата щеше да се разпродаде за няколко милиона.

Фин подсвирна впечатлен.

— Ега ти скъпото бельо.

— Това ти казвам. Ама трябваше да е лесно. Джони Гилберачи е един от собствениците и има сериозен проблем с комара.

— Джони Гилберачи? Онзи, който вечно е по страниците със светска хроника, с малкото си кученце с розова каишка? Той ли?

— Същият.

— Малко са му меки китките.

— Той си е направо шибана балерина, но въпреки това има проблем с хазарта.

— Така ли? И на какво залага?

— Откъде да знам, по дяволите? На каквото и да е, явно не е добър. Непрекъснато губи огромни суми и плаща на Вини, като обира стоката от магазина. Така всички са доволни. Той е застраховал обекта за два пъти по-голяма сума от цената на стоката. Бях взел ключовете и можех да вляза през задния вход, при товарната рампа. Никакъв риск и никой нямаше да пострада.

— Но въпреки това се озова тук.

— Да — кимна Девън. — Ей ме на. — Той огледа помещението. — Никой не ме предупреди. Всичко вървеше като по мед и масло. Бях натоварил по-голямата част от стоката и се върнах само да взема още няколко неща. Обръщам се и кво да видя — две ченгета стоят срещу мен и ме гледат ухилени до ушите.

— И според теб какво е станало?

— Има само една възможност.