Дэвид Хосп - Адвокат за милиони

Скот Фин изкачи предните стъпала на затвора на Нашуа Стрийт. Плахи слънчеви лъчи се прокрадваха иззад скупчилите се облаци, изсушавайки цимента на места. Беше четвъртата седмица от пролетта, но по улиците на Бостън още можеха да се видят тук-там купчини кафеникав сняг, а градът миришеше на кучешки изпражнения и зимно разлагане — парадоксално, но това навяваше радостно чувство за скорошно затопляне на времето. Разположен между Норт Стейшън и Гардън, затворът не беше място, на което човек би се натъкнал случайно. Трябваше нарочно да си тръгнал натам, но дори и тогава не беше лесно да го откриеш. И за да се направи задачата още по-трудна, отпред нямаше свободен паркинг. Всъщност нямаше никакъв паркинг. Не че това беше проблем за Фин. Всеки месец той даваше по петдесет долара на служителя на паркинга пред болницата от другата страна, за да може да паркира очуканото си Ем Джи, когато се налага. Така животът му определено ставаше по-лесен. А той беше адвокат и гледаше да си улеснява живота винаги когато е възможно.

Фин влезе във фоайето на затвора — високо и тясно помещение с жълти стени, в което имаше само две неудобни метални пейки, и се запъти към будката на охраната. Беше събота сутрин и нямаше много хора. Фин беше облечен небрежно-елегантно — с поло, панталон и пролетно яке. Щеше да ходи на мач на „Сокс“ и се беше зарекъл да не прекарва много време в затвора.

— Полицай Холингс — обърна се към униформената служителка, седнала зад бюрото. Тя беше забола поглед в някакви книжа. Вдигна глава и се усмихна.

— Адвокат Фин — поздрави го. Имаше красива усмивка, която правеше незабележими белезите от акне по кожата на бузите й. Униформата й беше опъната по пищното й тяло, а самата тя имаше невероятно чувство за хумор за надзирателка в затвора. — При Мали ли идваш? — попита тя и се изкиска.

— Да — отвърна той и извади адвокатската си карта и шофьорската си книжка. — Как позна?

— Падаш си по трудните случаи, а този е направо тежък случай. — Тя отново се разсмя, прибра документите му за самоличност, след което му даде жетон за багажа и жълт ламиниран пропуск.

Фин окачи пропуска на врата си и пъхна жетона в процепа на една от стоманените клетки за багаж, подредени до стената. Знаеше процедурата. Извади всичко от джобовете си — портфейли, ключове, телефон, блекбъри — и ги остави в клетката. После взе бележник от чантата и също я прибра в клетката. Разрешено беше да носи със себе си само бележник.

Най-отгоре на купчината напъха якето си, след което затвори вратата и завъртя ключа. Дръпна я, за да провери, че е заключено, и тръгна към детектора за метал. Там го чакаше Каръл.

Мина през арката на детектора, но устройството изпиука. Полицайката му направи жест да се приближи. Той се подчини и разкрачи крака на широчината на раменете си, като едновременно с това разпери ръце настрани. Каръл взе ръчен детектор за метал и го прокара по тялото му, като още се подхилкваше тихичко.

— Не е възпитано да се смееш така, Холингс — каза той.

— Как да не се смея?

— Той ми е клиент. Или може да ми стане клиент.

— Това не означава, че не е смешно. — Тя доближи детектора до токата на колана му и устройството издаде характерния си звук. Тя насочи поглед към чатала му и още няколко пъти прокара детектора. Устройството изпиука с всяко движение на ръката й. — Имаш ли нещо в джобовете или само токата прави проблем? — попита тя.

— Заповядай, провери, ако искаш.

— Изкушавам се, но съм сгодена.

— Сериозно? Много жалко. Въпреки това работата ти е да се грижиш за сигурността на това заведение. Заради затворниците, заради града — той й намигна, — заради мен.

Тя привидно разочаровано повдигна вежди.

— Годеникът ми служи в щатската полиция, в специален отряд. Ако се притесняваш за своята сигурност, последното нещо, което те съветвам да правиш, е да ме караш да ти бъркам в гащите. — Тя остави детектора и махна на другия служител зад десетсантиметровото бронирано стъкло, което отделяше фоайето от останалата част на затвора. — Наред е — провикна се.

Надзирателят натисна един бутон и хидравличната врата се отвори, Фин влезе вътре.

— Късмет — каза му Холингс.

— Каква си ми душичка — отвърна той. Обърна се назад и отново се възхити на прилепналата по тялото й униформа. „Е, може би не само душичка“ — помисли си.

Застана до малкото прозорче, което го отделяше от втория пазач. Вратата зад него се затвори и Фин се почувства като в капан в тесния коридор между двете тритонни стоманени врати. Едната водеше обратно към свободата, за разлика от другата. Беше като декомпресионна камера. Подаде си ръката през прозорчето и пазачът му сложи флуоресцентен печат на опакото на дланта, обозначавайки го като посетител.