Дэвид Хосп - Адвокат за милиони

— Не го измивайте, преди да си тръгнете — предупреди го.

Фин го беше виждал и преди, но не си спомни името му. Каза си, че трябва да провери къде и кога го е срещал. В неговия бранш винаги беше за препоръчване да си в добри отношения с надзирателите в затвора.

— Благодаря за съвета.

— Знаете къде отивате.

Не беше въпрос. Човекът го беше познал.

Отново иззвъня звънец и тежкото резе на втората врата се отмести, Фин мина през нея и оттам излезе на малка площадка с асансьор. Влезе в асансьора и натисна бутона за втория етаж.

Когато вратата се отвори, той излезе в дълъг и празен коридор, с покрит с балатум под. В края на коридора отново се виждаше масивна метална врата. Зад нея двама пазачи седяха на повдигната кабинка с бронирано стъкло и наблюдаваха отделението с килиите. От мястото си Фин не виждаше килиите, но не му и трябваше. Беше ги виждал и преди — от двете страни. Разположението беше кръстообразно, с два етажа килии от двете страни, а в центъра на кръста се намираше общата зона, чийто таван беше доста по-висок. Помещението на охраната също се намираше в центъра на кръста, което позволяваше на пазачите да държат под око всяка една точка от отделението.

Фин показа адвокатския си пропуск през прозореца на един от надзирателите и той натисна бутон, вратата се отвори.

— Адвокат Фин — обърна се пазачът към него с тон, който не беше много дружелюбен, но не беше и враждебен. Някои от служителите в затвора си даваха сметка, че адвокатът само си върши работата. Други обаче…

— Полицай Динофрио — поздрави го на свой ред Фин.

На пазача му направи впечатление начинът, по който беше облечен адвокатът.

— На мача на „Сокс“ ли ще ходите?

— Да.

— Късметлия.

— Мда. Бих ви предложил един от билетите, но… — Фин сви рамене.

— Глупости.

— Да, в крайна сметка надделява отношението към такива като мен, нали?

Надзирателят поклати глава.

— Не познахте. При кого идвате?

— Девън Мали.

— Мамка му, сериозно ли?

— Така изглежда.

— Направо може да ми дадете билета си за „Сокс“. Докато свърши с обясненията и разказите си, мачът ще е вече към края си.

— Аз взимам хонорар на час.

— Въпреки това… — Човекът се завъртя със стола към отделението с килиите. Взе микрофона, който стърчеше от контролното табло в средата на кабината, включи го и произнесе: — Девън Мали, имаш посетител. — Усиленият и механизиран глас отекна в помещението. Сякаш гласът не беше негов, сякаш говореше Бог. За онези, които бяха затворени тук, си беше направо като бог. Пазачът отново погледна към Фин и му кимна към друга стоманена врата, встрани от кабината. После отвори вратата с натискането на бутон. — Ще дойде до една минута.

— Благодаря. — Фин застана пред вратата и погледна часовника в кабината. Девет и четирийсет и пет. Мачът щеше да започне в единайсет и пет. „По-добре говори кратко, Девън“ — каза си той. После си пое дъх и влезе в килийното отделение.

Помещението беше малко — по-малко дори и от единичните килии на затворниците. Два пластмасови стола бяха единствената мебелировка. Без маса. Вратата зад него се затвори и Фин си пое няколко глътки въздух, за да не проникнат в белите му дробове вонята на затворническа пот и дезинфектант с миризма на оцет. Обаче беше безполезно и той го знаеше от опит. Неприятната миризма щеше да го съпътства до края на деня.

Вратата към общата зона се отвори и в стаята влезе Девън Мали. Двамата се изгледаха мълчаливо.

Девън изглеждаше повече или по-малко така, както Фин го беше виждал и преди няколко години. Беше с около пет години по-възрастен от адвоката — към петдесетте — и висок малко над метър и осемдесет. Имаше черна коса, подстригана късо и прошарена, и кръгло лице с добре изразени черти. Погледът му беше невинен, в пълен контраст с избрания от него занаят.

Фин познаваше Девън от доброто старо време, когато Фин още се движеше с бандата си из бедните квартали на Чарлстън. Тогава Мали беше от бандата на Южните, но двамата често се движеха в едни и същи компании. Девън беше от хората, които обикновено оставаха незабележими за околните. Не беше достатъчно умен за водач, но беше сговорчив и можеше да събере прилична банда. Другото успокоение — не беше пълен психопат. Много от хората, които Фин познаваше отпреди, биха убили човек, без да им мигне окото и без повод. За Девън това не се отнасяше. Той не притежаваше онази жестокост и безмилостност, характерна за убийците, и затова Фин го харесваше.