Дэвид Хосп - Адвокат за милиони

— Ама и ти изобщо не си се променил, Девън.

— Както каза, основното в характера на човек си остава. След като ме хванаха, не съм й звънял и сега сигурно е малко изнервена. Днес трябваше да замине при майка си в Провидънс.

— Искаш да й предам нещо ли?

— Не е толкова просто.

— И защо не е?

Девън го погледна.

— На теб ти имам доверие.

— И по-добре да е така. Защото в противен случай може да се откажа.

— Ти не разбираш. Няма на кого да се доверя. Бизнесът не го позволява — не и когато става дума за истински важни неща. Ти го знаеш по-добре от мен.

На Фин не му хареса обратът, който взе разговорът.

— Стига глупости, Девън. За какво е всичко?

Другият мъж въздъхна.

— За дъщеря ми.

Детектив Пол Стоун седеше зад волана. Той и Елорея Санчес бяха партньори от две седмици. Макар че работеше като полицай от пет години, той беше отскоро в отдел „Убийства“, а тя имаше пълното право да кара колата, но не го правеше. През онзи първи съвместен ден двамата излязоха от участъка и отидоха при очукания линкълн без опознавателни знаци. Санчес метна на шофьорската седалка ключовете от колата, без да каже нищо. Оттогава Стоун караше всеки път. Веднъж се пошегува, че сигурно й харесва да я вози из града по-млад от нея мъж, но шегата му не се прие добре. Тя го изгледа сърдито и с това разговорът им приключи.

Не беше лесно човек да я разбере. Две седмици бяха прекарвали по около десет часа заедно всеки ден, но рядко си разменяха повече от няколко думи. Нейната представа за разговор беше да му каже кога да завие. Информацията, която имаше за нея, беше от личното й досие и от клюките в участъка. Беше на петдесет години, с латиноамериканска кръв, без точно определено географско място на произход, висока метър и седемдесет и пет, шейсет и пет килограма. Беше постъпила в полицията по-късно от повечето ченгета — след армията беше учила в колеж, после магистратура по криминология. Дори беше следвала две години право, но не го беше завършила. Никой не знаеше защо се е отказала. За нея се знаеше само, че се е издигнала в бостънската полиция с шеметна бързина. Завистниците го отдаваха на послушанието й, но забравяха факта, че в отдел „Убийства“ тя имаше най-високите резултати по разкриваемост на престъпленията. За петнайсет години работа като детектив тя беше разкрила над седемдесет и пет процента от поверените й случаи. С други думи, когато й възложеха разследване, в три от четири случая виновникът си получаваше присъдата. В национален мащаб този среден показател беше шейсет и пет процента. В Бостън средният показател беше паднал през последните години до трийсет и три. Което означаваше, че само една трета от убийците биваха разкривани. Това беше един от най-лошите резултати в страната. Предвид този печален факт, послушна или не, седемдесет и пет процента разкриваемост си бяха доста и затова Санчес беше звездата на отдела.

Говореше се обаче, че с нея е трудно да се работи. Откакто беше в отдела, беше сменила петима партньори. Онези, които бяха склонни да признаят поне малко заслугите й, казваха, че с нейното темпо на работа тя омаломощавала партньорите си. Други, които не бяха толкова великодушни, казваха, че не може да й се има доверие, а без доверие не можело да има истинско партньорство между детективи. Каквато й да беше причината, когато Стоун дойде в отдела, тя работеше сама. Казаха му, че временно го зачисляват към нея на изпитателен срок, но пропуснаха да споменат колко ще трае този изпитателен срок и по какви критерии ще съдят дали е издържал изпитанието. Стоун беше екипен играч, затова предпочиташе да си трае. Най-малкото, мислеше си той, можеше да се поучи от детектив, който има разкриваемост седемдесет и пет процента.

— Знаеш ли адреса? — попита го тя.

— Да.

Адрес не му трябваше. Беше израснал в Южен Бостън. В интерес на истината, живееш тук откакто се беше родил. Когато беше момче, автосервизът се славеше като забележителност на квартала. Табелата, която беше окачена на ниската постройка, гласеше: „Автомобилни принадлежности и авторемонти при Мърфи“, но в квартала всички я знаеха само като „Сервиза“. Намираше се на обширен парцел, ограден с високи плевели, леко отдалечен от улицата, в район със слабо движение. Това едва ли имаше някакво значение. Така или иначе никой не караше там колата си за ремонт. През деня стоеше автомонтьор за алиби, но ако някой спреше пред сервиза за ремонт, тутакси му се казваше, че трябва да чака месеци. Единствените авторемонтни работи тук се извършваха през нощта и коли почти не излизаха от гаража.