Дэвид Хосп - Адвокат за милиони

Независимо че не се извършваше законна ремонтна дейност, мястото гъмжеше от народ през деня. Мърфи, водач на една от маргиналните ирландско-американски банди, държеше офис в задната част на сградата, откъдето управляваше хората си и посредничеше за сключването на примирие между онези жители на квартала, които бяха на нож със закона.

Когато Стоун сви по алеята, мястото отново беше оживено, макар и не с нормална всекидневна дейност. Алеята беше запълнена от спрели патрулни коли на бостънската полиция, както и от коли на криминалистите. Целият комплекс беше ограден с жълта лента. Един от полицаите трябваше да отмести поставения посред пътя полицейски надпис, за да може да мине колата на детективите.

— Мислиш ли, че е начало на нова война? — попита Стоун, докато завиваше към паркинга на сервиза.

— Не знам — отвърна Санчес. — Доста време мина от последната и нещата се бяха успокоили, след като Уайти пое властта. Ако е нова война, ще е доста кървава и грозна.

— Да. — Той си спомни шейсетте и седемдесетте години, когато като момче беше слушал за войните, които се водеха между враждуващите банди. Тогава тези битки му се струваха митични, почти героични. По-късно обаче осъзна, че са само уреждане на сметки между закоравели престъпници.

— Ти си израснал тук, нали? — попита го тя.

— Да.

— Познаваше ли го?

— Мърфи ли? — Стоун се замисли какво да отговори. — Всички го познаваха. Той беше един от хората на Уайти.

Санчес поклати глава.

— Не точно. Веднъж гледах как го разпитват след един удар на полицията през деветдесетте.

— И какво мислиш?

— Не беше глупав. Дори един от най-хитрите, които съм виждала. — Отвори вратата и слезе от колата. Стоун също слезе. Санчес огледа фасадата на сградата. Млад съдебен лекар се беше облегнал на микробуса си, а до него имаше носилка. Върху носилката бяха метнати един върху друг два черни найлонови чувала за трупове. — Обаче явно не е бил достатъчно хитър.

Тя тръгна към вратата и Стоун вървеше плътно зад нея. Докато вървяха, му мина през ума, че това е най-дългият им разговор, откакто са партньори.

Вонята в Сервиза беше непоносима. В Бостън беше топла априлска пролет и облицованата с алуминий сграда сякаш привличаше цялата слънчева топлина. Санчес усети миризмата на бензин и на автомобилно масло, но тази миризма скоро отстъпи място на познатите й до болка миризми на смърт и на разложена плът. Миришеше като от развалено месо, варено в прокиснало мляко и мед. Тя стисна зъби, за да не се издаде, че й се гади. Достатъчно дълго беше в полицията, за да е наясно с двойния стандарт — мъжете можеха открито да показват отвращение и погнуса на местопрестъплението, докато за жените това се смяташе за признак на слабост.

— Нещо да знаем за времето на смъртта? — попита тя партньора си, докато вървяха из вътрешността на гаража и минаха покрай няколко униформени полицаи, които бяха отегчени от задължението си да пазят сцената на престъплението.

— Според доктора е било в събота. Точен час още нямаме и дори денят е приблизителен. Не можем да бъдем сигурни, докато не изследват труповете в лаборатория.

— Мирише като да е от събота.

— Мирише отвратително. — Той се изкашля и запуши устата и носа си с длан.

— Тази сутрин ли са ги открили?

Стоун кимна.

— Вчера сервизът е бил затворен. Трябвало е и днес да е затворено и да почиват за Деня на патриотите, но един от механиците се е отбил да ремонтира колата си и ги е видял.

Тя хвърли бърз поглед към партньора си. Беше млад, изглеждаше добре и имаше силно развито мускулесто тяло. Като на културист. От онези, на които яката се опъваше около врата им. Имаше черна гъста коса, а веждите му стърчаха малко повече от необходимото. Говореше с акцент, характерен за кореняците бостънци от работническите квартали. И преди беше работила с мъже като него. Колкото се отнасяше до нея, тепърва предстоеше да го разбере що за човек е. Рано или късно щеше да я разочарова — сигурна беше в това — винаги така ставаше. Сценарият беше станал толкова предсказуем, че Санчес вече асоциираше думата „партньор“ само с някакво препятствие, което трябва да преодолее, за да си свърши работата.

Докато вървяха към задната част на сградата, към боксовете, в които разглобяваха колите, един униформен сержант на петдесетина години се отдели от колегите си и тръгна към тях. Тя извади значката си и я показа на сержанта.

Той почтително кимна.

— Детектив — каза, погледна към Стоун, но премълча.