Дэвид Хосп - Невинност

— Покажете ми полицейската си значка — каза той.

В отговор се разрази истински ураган. Вратата беше избита, в резултат на което той политна назад към вътрешността на квартирата и се стовари върху бебешкото столче. Бебето падна на пода и за огромен ужас на баща си си удари главата в дървения под. Той вдигна поглед и видя как вътре нахлуха няколко полицаи с бронежилетки и каски. Винсенте погледна отново към дъщеря си, която запищя от болка и от страх. В този миг в ребрата му се забиха първите ритници на униформените и го събориха отново на пода.

— Моля ви! Не пипайте дъщеря ми! — извика той. Последваха отново ритници с кубинки.

— Полиция! Не мърдай!

Тогава чу как майка му извика „Росита!“ и я видя как се втурна към детето, но един от щурмоваците я изблъска към печката.

— Останете по местата си! — изкомандва полицаят и насочи автомата към лицето й.

Бебето продължи да плаче на пода.

— Моля ви! Не разбирам! — умоляваше ги Салазар, но този път го ритнаха в лицето.

— Казах ти да не мърдаш, задник!

Винсенте протегна ръка към бебето, изпълнен с отчаяние и желание да стигне до него, но го настъпиха по ръката и той чу как костта му изпука. Наоколо се чуваха плач и писъци. Чуваше майка си, но не разбираше какво казва тя.

Един от полицаите коленичи до него, а Салазар въпреки болката се надигна от пода.

— Адски много си загазил, копеле — изсъска ченгето, сграбчи го за косата и го издърпа назад.

— Моля ви! Нека помогна на дъщеря си! Аз съм лекар! Станала е някаква грешка!

— О, така ли? Наистина има грешка и тази грешка я направи ти. — Униформеният се изсмя грубо. — Ама той не изглежда такъв бабаит сега, а, момчета?

Винсенте понечи да обърне глава, за да види дали с Росита всичко е наред, но полицаят го издърпа и не му позволи.

— Познаваш ли жената, която нападна снощи? — попита ченгето, като се наведе на сантиметри до ухото му.

— Не, моля…

— Жената, която застреля и остави да умре в уличката?

— Не…

— Тя беше полицай! — Мъжът силно блъсна главата на Винсенте към кухненския под, без да изпуска косата му.

Винсенте се изправи на колене, но полицаят го възседна и отново издърпа главата му назад.

— Харесва ли ти, а, негодник? — извика той, като за сетен път блъсна лицето на Винсенте в пода.

— По-полека, Мак — обади се някой. Винсенте усети как по лицето му потече кръв, а ръката му беше станала безчувствена, но не това имаше значение за него. Единственото, което го интересуваше в момента, беше дъщеричката му. Единственото, което чуваше, беше нейният плач.

Полицаят отново издърпа главата му и я заби в пода. Усети вкуса на кръв.

— Така ли се отнасяш с жените, а? — извика полицаят зад него.

— Хайде, Мак, стига толкова! — Винсенте почувства някаква особена леденина в гласа на втория полицай и се уплаши.

— Негодник! — изкрещя първият полицай и за последно заби лицето му в дървения под.

Винсенте остана да лежи замаян на пода. Не знаеше колко време е минало, но това не беше важно. Чуваше как майка му продължава да пищи, но звукът беше някак странно приглушен, като че ли идваше отдалеч. Имаше и други гласове, мъжки, изпълнени с гняв и безразличие. Докато лежеше там, безсилен да помръдне или да говори, в цялата тази бъркотия и какофония осъзна, че липсва един звук. Звук, така добре познат му, както и собственото му сърцебиене. Липсата на този звук го изпълни със страх. Той заплака неудържимо — не за себе си, а защото вече беше спрял да чува този звук. Вече не чуваше Росита да плаче.

Понеделник

10 декември 2007 година

Трийсетгодишният Добсън седеше на твърдата дървена банка в дъното на малката съдебна зала на дванайсетия етаж на районния съд в Съфолк. Папийонката му беше завързана на тънкото му вратле, а костюмът и ризата му бяха закопчани до горе, за да не измръзне в студената и стара сграда. Зимно време в сградата на съда не беше никак уютно. Парното или беше спряно и от вътрешната страна на прозорците се образуваха ледени висулки, или пък беше усилено докрай, в резултат на което облечените като за декемврийски студ в Бостън усилено се потяха. В крайна сметка той реши, че ще издържи на студа.

На няколко метра от него седеше стар бездомник. Беше разгърнал мазен вестник от предния ден и ту поглеждаше към вчерашните новини, ту хвърляше по едно око към случващото се в съдебната зала.

— Не съм те виждал тук преди — прошепна старецът на Добсън по време на почивката.