Барбара Брадфорд - Изгубена невинност

— Трябват ми пари.

— Ще ти дам колкото поискаш. Винаги съм ти казвам, че всичко мое е и твое.

— Да, казвал си ми, Гавин, и съм ти много признателна. Но не е същото… Едно е да ми дадеш пари ти, друго е да си ги изкарам аз. Пък и всъщност не са за мен, а за семейството ми.

— Тези хора не са ти никакво семейство! — сопна се ядно Гавин, което му се случваше рядко, и върху лицето му се мярна раздразнение.

Стъписана, Роузи го зяпна с отворена уста и предпочете да не се доизкаже. Замълча, смаяна от очевидния гняв на Гавин и острата му, толкова неочаквана реакция.

Той се извърна рязко и седна на стола пред тоалетката, после взе крема и кутията с хартиени салфетки и захвана да сваля грима от лицето си.

— Те все пак са ми семейство — рече накрая Роузи.

— Не, не са. Твоето семейство сме ние. Аз, Нел, Кевин! — възкликна Гавин и изтика рязко кутията с крема и салфетките.

Без да обръща внимание на припряността му, Роузи си помисли: „И Мики. Той също е в нашето семейство, където и да се намира. Както и Съни“. Натъжи се и въздъхна едва чуто: при мисълта за тях я обзе тревога.

След миг отиде при Гавин и застанала зад стола, отпусна ръце върху облегалката. Наведе лъскавата си кестенява коса над тъмнокосата му глава и озадачена, впери зелени очи в неговите сивкавосини очи, отразени в огледалото. Сякаш в отговор на неизречения й въпрос Гавин промълви едва чуто:

— Врекохме се да бъдем като семейство, помниш ли?

После сведе очи към снимката в сребърна рамка върху тоалетката. Роузи също погледна там. Всички те бяха на фотографията: тя и Нел, Гавин, Кевин, Мики и Съни, прегърнати, с грейнали в усмивка лица, с блеснали от очакване и надежда очи. Бе правена толкова отдавна. Те бяха толкова млади… и всичките сираци.

— Зарекохме се да си помагаме, каквото и да ни се случи. Обещахме си, че ще сме като братя и сестри — натърти Гавин. — Удържахме на думата си. И досега сме си верни.

— Да — прошепна Роузи, — като братя и сестри сме, Гавин.

Опита се да прогони обзелата я тъга. Трагедията бе, че всъщност не бяха удържали на думата си…

Гавин вдигна глава, отново срещна погледа й в огледалото и върху лицето му грейна познатата, вече толкова прочута ехидна усмивка.

— Щом си си наумила да се съсипеш от работа, по-добре го направи с някой от моите филми, та ако се наложи, да ти събирам кокалите. Какво ще кажеш, ще направиш ли костюмите и за следващия ми филм?

От сериозното изражение и тъгата в очите й не остана и следа и тя се засмя.

— Дадено, господин Амброуз! — възкликна Роузи.

— Спазарихте ме.

Най-неочаквано на вратата се почука и в гримьорната влезе Уил Брент от реквизита.

— Идвам, за да ти помогна да си смъкнеш костюма, Гавин, но както виждам, си го направил и без мен. Извинявай, че закъснях.

— А, не си, Уил, свалил съм само ризницата. Дали да не ми помогнеш с другото, особено с тия проклети чизми? — усмихна се Гавин и вдигна крак.

— Ама разбира се! — отговори Уил и прекоси бързо гримьорната.

— Ще се видим на партито — промълви Роузи, след което целуна Гавин по темето и отиде при канапето да си вземе чантата.

— И не забравяй какво ти казах, Ангелско личице! Ще правиш и следващия ми филм — провикна се Гавин, после смръщен се зае с хирургичната шина, която намести внимателно върху врата си.

Щом Роузи излезе навън, я лъхна студ. Тя потрепери, сгуши се в палтото и извърна поглед нагоре към похлупеното мрачно небе, цялото в оловносиви облаци. Уж още бе следобед, а вече се бе смрачило: поредният типичен за английските зими ден, с каквито Роузи вече бе свикнала.

Вятърът явно щеше да донесе дъжд и тя се запита какво ли ще правят малките англичанчета, ако все пак завали.

Днес бе 5 ноември, или както й викаха, Вечерта на огньовете. Миналата седмица, докато обядваха, Ейда й бе разказала за празника и й бе издекламирала стихчето, предавано вече столетия наред от поколение на поколение: „Помни, помни, на Пети ноември на барут вони, някой заговорничи и на краля вреди“. Беше й обяснила, че през 1605 година някой си Гай Фокс се опитал да вдигне във въздуха сградата на парламента и да убие крал Яков I. Но го издали и още преди да е извършил атентата, злосторникът бил заловен, изправен пред съд и екзекутиран. Оттогава британците си спомняли за него на пети ноември, известен като Деня на Гай Фокс и честван като празник.

Довечера навред по британските острови щяха да лумнат фойерверки и огньове и стига да не валеше, хората по традиция щяха да хвърлят в тях чучела на Гай Фокс и да пекат картофи и кестени.