Барбара Брадфорд: Ще помня…

Тя не можеше да заспи.

Лежеше в тъмното и се опитваше да се отърси от тревожните си мисли, но не й се удаваше. Макар че бе страшно уморена, когато се съблече и си легна, доста време след това остана будна. Цялата беше нащрек и все се опитваше да улови някакъв шум, но през стените на луксозния хотелски апартамент почти не проникваше звук. Тишината отвън беше странна и зловеща.

Ето къде трябваше да съм, помисли си.

Разбира се, че трябваше да бъде там, където я теглеше сърцето и душата й. Навън… със своите колеги. С оператора Джими Трейнър, със звукооператора Люк Майкълс, с продуцента Арч Левърсън. Подобно на всеки новинарски екип в задгранична командировка, те обикновено бяха заедно през по-голямата част от времето.

Действително беше необичайно, че не е с тях, но по време на вечерята бе толкова уморена след няколкото безсънни нощи, че очите й се затваряха, и Арч настоя да поспи поне малко. Обеща да я събуди навреме, за да може спокойно да подготви вечерното предаване за Щатите. Умората и нейният разум надделяха и тя се съгласи, но в момента, в който се озова между хладните чаршафи, разбра, че не е в състояние да се отпусне и да заспи.

Беше напрегната, в очакване. Изведнъж разбра причината. Нейният интелект, преценка и инстинкт, съчетани с опита на военен кореспондент, й подсказваха едно и също нещо. Онова, което витаеше във въздуха дни наред, щеше да се случи тази нощ. Подготвяният отдавна разгром щеше да бъде именно тази нощ.

Неволно потръпна и й стана студено. Надарена с необикновена прозорливост, която рядко я мамеше, тя отново потрепери при мисълта за предстоящата разправа. Ясно бе, че щеше да се пролее кръв, ако армията тръгнеше срещу народа.

Подпря се на възглавницата, запали нощната лампа и погледна часовника си. Беше малко преди десет. Отхвърли решително завивките, стана от леглото и изтича до прозореца. Отвори го широко и излезе на балкона, за да види дали става нещо по улиците на Пекин.

Апартаментът й се намираме на четиринайсетия етаж на хотел „Пекин“ от страната на булевард Чанан, или на китайски „Дълго спокойствие“, който водеше към площад Тянанмън. Под нея, по широкия булевард, осветен от гроздове лампи, преливащи в зелено, хората се носеха в непрекъснат поток като пъстърви срещу течението. Повечето от тях бяха с бели ризи или фланелки и се движеха много тихо, почти безшумно.

Вървяха към площад Тянанмън, построен през 1651 година, през ранния период на династията Цин и предвиден да побира един милион души върху своите четиристотин декара. Знаеше, че е символ на политическата власт в Китай и че през вековете е бил място на важни събития в размирната история на страната.

Помириса въздуха. Беше чист и нямаше следа нито от сълзотворен газ, нито от жълтия прах, който нахлуваше непрекъснато от пустинята Гоби и обикновено проникваше навсякъде в пренаселения град. Вероятно лекият вятър отнасяше миризмите надалеч от хотела или може би тази вечер не беше използван сълзотворен газ. След като огледа бързо булеварда в двете посоки, тя отново извърна очи към тълпата под балкона и видя как хората вървят в редици към площада. Всичко изглеждаше спокойно и никъде не се виждаха военни — поне за момента.

Затишие пред буря, помисли мрачно тя, обърна се и влезе в апартамента. Запали всички лампи в спалнята, после се вмъкна в банята и наплиска лицето си със студена вода. Избърса се и започна да разресва косите си с бързи, отмерени движения.

Лицето й, оградено с меки руси коси, бе малко широко, със силно изразена линия на челюстите, като в него имаше и нещо класическо: добре оформени скули, правилен нос, красива уста и решителна брадичка. Очите, разположени широко под сводестите руси вежди, бяха дълбоки и лазурносини, почти тюркоазени. В съчетание се оформяше едно изключително привлекателно лице — живо, интелигентно и много фотогенично. Както беше боса в момента, тя бе висока метър и шейсет и осем, с дълги крака, стройна и много грациозна.