Барбара Брадфорд - Ще помня…

И макар да имаше сполучлив брак, прекрасна жена и две чудесни деца, също като Люк и Арч и той беше изцяло предан на Ники Уелс. За Джими беше истинско щастие да работи с нея, готов бе дори да рискува живота си.

Той възобнови разговора по телефона само за да съобщи на жена си, че трябва да привършва.

— Ники току-що влезе, скъпа. Трябва да тръгвам. Дългът ме зове. — Каза още няколко нежни думи и окачи слушалката. След това се обърна към Ники: — По дяволите, това е най-добрата телефонна система. Трябва да признаем, че китайците са монтирали най-съвременната апаратура. Гласът на Джоанна се чуваше така, като че ли говори от съседната стая, а не от другия край на света, и тя…

— Френска е — прекъсна го Ники. — Имам предвид телефонната система.

— Да, зная. Джо ни изпраща сърдечни поздрави.

— Как е тя? — усмихна се Ники.

— Струва ми се, че е добре. Но, изглежда, се тревожи за нас, като гледа новините по телевизията, а след това чува същото и по радиото. Надявам се обаче, че както винаги, се справя с положението. А ти, малката, би трябвало да подремнеш поне няколко часа, вместо да се навърташ наоколо. Навярно вече гориш от нетърпение да започнеш следващото си предаване.

— Зная, зная, но не мога да заспя. Имам предчувствие, че нещо… че всичко ще се взриви още тази вечер. Усещам, че разгромът ще бъде вероятно около полунощ.

Уловил напрежението в гласа й, Джими я погледна с разбиране. След пет и половина години съвместна работа с Ники Уелс в най-опасните точки на света той вярваше безрезервно в интуицията й. Нейните преценки твърде рядко се оказваха погрешни.

— Щом така смяташ, Ник, ти знаеш, че съм с теб. Но трябва да ти кажа, че сега обстановката е съвсем спокойна или поне беше спокойна през последните двайсет минути.

Ники го погледна озадачено.

— Значи нищо ново на площада?

— Точно така. Само дето младежите са започнали да излизат от палатките си; разговарят, опознават се, споделят опит може би, както обикновено правят всяка вечер. — За момент замълча, след това продължи: — Откровено казано, напомнят ми фестивала в Уудсток, разбира се, без наркотиците. Или по-скоро някои от летните улични фестивали в Ню Йорк, дето изглеждат толкова спокойни, безгрижни и дружелюбни.

— Не ще да е за дълго — отсече поривисто Ники и се отпусна тежко на един стол. — Много мислих и ми се струва, че Дън Сяопин няма да издържи. Той е раздразнен и смутен от действията на студентите и сигурно ще предприеме нещо. Вероятно ще направи някакъв нов гаф — като оная каша, която забъркаха с правителството още в началото на събитията. Знай обаче, че и окото му няма да мигне. Като нищо ще нареди на войниците да стрелят по студентите. — Тя въздъхна и завърши с потиснат натъжен глас: — Страхувам се, че ще има кървава баня, Джими.

Той се обърна и я погледна втренчено.

— Не мога да повярвам, Ник. Дън няма да допусне това. Няма да посмее. Не ще се осмели да поеме риска да бъде осъден от световната общественост.

— Не, Джеймс — поклати глава тя. — Сигурна съм, че ще го стори. И още нещо: мисля, че Дън пет пари не дава за останалия свят и за това, какво мисли световната общественост.

Казаното от нея го порази и Джими възкликна:

— Боже господи, та те са толкова млади и такива идеалисти! — Той повиши глас: — Демонстрацията им е мирна. Единственото, което искат, е да им бъде обърнато внимание, да бъдат чути.

— Това никога няма да стане — вметна Ники. — Знаеш много добре, че студентите наричат Дън и неговата клика „бандата на старците“. И са абсолютно прави. Дън е на осемдесет и пет години и е прекалено стар, за да може да разбере съвременния свят. Няма никаква допирна точка с това поколение и единственото, което го интересува, е да остане колкото може по-дълго на власт. Ние знаем, че исканията на студентите са напълно приемливи. Нима да желаеш свобода и демокрация не е нещо съвсем естествено?

Джими кимна утвърдително и пое дълбоко въздух.

— Е, добре. Ти какво смяташ да направиш?

— Искам да съм тук, в разгара на събитията. Нали затова сме дошли. Да съобщаваме новините. Да информираме хората, светът да узнае какво се е случило в Китай в петък вечер, на втори юни хиляда деветстотин осемдесет и девета година.

— Имаме обаче един голям проблем, скъпа. Не можем да използваме камера — обади се Джими. — Щом се появим, полицията ще изпотроши цялата ни апаратура. Освен това могат да ни задържат, както постъпиха с други кореспонденти. Могат даже да ни хвърлят в затвора.