Барбара Брадфорд: Ще помня…

Казваше се Никол Уелс, известна повече като Ники. Семейството й, колегите и най-близките приятели предпочитаха да я наричат гальовно Ник.

На трийсет и шест години бе постигнала върха в своята професия като военна кореспондентка на Ей Ти Ен със седалище в Ню Йорк. Блестяща репортерка и коментаторка, тя бе особено ценена за умението си ефектно да отразява световните събития, славеше се като безстрашна журналистка, обаятелна пред камерата. Беше истинска суперзвезда на медиите.

Ники остави четката за зъби, върза косата си на конска опашка и посегна към тоалетната чантичка за червилото. След като очерта устните си в розово, тя се приближи до огледалото и направи няколко гримаси. Изглеждаше определено зле, беше много бледа без грим, но сега не можеше да се занимава със себе си. Освен това знаеше със сигурност, че тази вечер няма да се явява пред камерата. Веднага след като обяви извънредно положение преди около две седмици на двайсети май, китайското правителство нареди да бъде изключена и сателитната връзка, а носенето на телевизионни камери на площада бе забранено. Без сателита и без Джими зад камерата кадрите на живо ставаха невъзможни. Това, разбира се, се отнасяше само за площад Тянанмън, но историята се правеше именно там, там бе центърът на действието. И този път трябваше да се задоволи само с информация по телефона.

Ники се върна в спалнята и бързо облече дрехите, които току-що бе свалила — синя тениска, бежови памучни панталони и сако с къси ръкави тип „сафари“. Това беше стандартното й облекло през лятото по време на работа в чужбина. Не пропускаше да си вземе три еднакви комплекта „сафари“ плюс няколко цветни тениски и мъжки ризи, за да я освежават пред камерата.

Нахлузи меки кафяви мокасини и отиде до шкафа, откъдето извади голямата си кожена чанта за през рамо. Тя беше изработена от сиво-зелена непромокаема материя и съдържаше, както обичаше да се шегува, „целия й живот“; рядко тръгваше в командировка без нея. И този път, както винаги преди да излезе, я отвори и провери два пъти, за да се увери, че „животът“ й бе на мястото си. Паспорт, журналистическа карта, пари — американски долари, хонконгски долари, английски лири и мести юани, ключовете от апартамента й в Манхатън, адресен справочник, малка тоалетна чантичка с четка и паста за зъби, сапун, грим, огледалце, четка за коса и пакетче салфетки. Всички тези неща бяха внимателно подредени в отделни преградки; в двата големи външни джоба се намираха безжичният телефон, магнетофонът, тефтерчето, писалките, очилата за четене, слънчевите очила и пакет марлени, хирургически маски, предпазващи от сълзотворен газ.

Щом чантата й беше с нея, Ники знаеше, че спокойно може да преживее във всяка точка на света и което бе още по-важно — да си върши работата както трябва. Тази вечер имаше нужда само от една част от нейното съдържание. Извади необходимото и я заключи. Това бяха паспортът й и журналистическата карта, телефонът, очилата за четене, тефтерчето и писалките, марлените маски, малко американски долари и местни юани, които премести в една много по-малка кафява кожена чанта.

Преметна я през рамо, сложи ключовете от хотела в джоба и остави по-голямата чанта обратно в шкафа. На излизане от апартамента погледна часовника си, който показваше точно десет и двайсет.

Въпреки че с цялото си същество чувстваше необходимостта да бъде вън, на площада, тя се запъти към бюрото на Ей Ти Ен, намиращо се през няколко стаи, за да провери дали Арч Левърсън не се бе върнал да телефонира в Ню Йорк. Разликата във времето между Китай и САЩ беше тринайсет часа и тъй като Китай бе напред, сега в Америка беше петък сутрин, девет часът и двайсет минути. Обикновено точно по това време Арч се свързваше с директора на новините в Ей Ти Ен — Лари Андерсън.

За временен офис им служеше хотелски апартамент и още с приближаването си тя долови от другата страна на вратата слабото ехо от гласа на оператора. Почука леко.

В следния миг вратата рязко се отвори и пред нея застана широко усмихнат Джими, който веднага извика:

— Здравей, скъпа! — След това се върна на бюрото и добави: — Само секунда! Тъкмо завършвам разговора си с Щатите.

Ники затвори вратата и го последва, опря ръката си на облегалката на стола и зачака.

На петдесет и две години, Джими Трейнър беше в разцвета на силите си. Среден на ръст, строен и енергичен, с посивяваща тъмна коса, розови страни, усмихнато лице и проблясващи с весели пламъчета бледосини очи. Първокласен оператор, спечелил безброй награди, той обичаше професията си; приятно му бе, че е част от екипа на Ник — за него работата беше всичко.