Барбара Брадфорд: Ще помня…

Джими млъкна в момента, в който вратата се отвори и влезе Арч Левърсън.

Продуцентът не изглеждаше изненадан от присъствието на Ники.

— Е, и защо смяташ, че ще ни хвърлят в затвора? — обърна се той към оператора.

— Ники има намерение да снима на площада — отговори Джими.

— Мисля, че няма да можем, Ник. От вчера нищо не се е променило. — Арч Левърсън се приближи към нея, прегърна я и й се усмихна топло. Тя също му отвърна с усмивка.

Винаги елегантно облечен, където и да се намираше, Арч бе висок и тънък, с навъсено лице, преждевременно посивели коси и бледосини очи зад очила с метални рамки. Четирийсет и една годишен, ветеран в телевизионния бизнес, той беше привлечен в Ей Ти Ен от друга телевизионна компания преди три години. Освен повишението на заплатата за него бе особено примамлива възможността да бъде в екипа на Ники Уелс. Предшественикът му, работил с нея в продължение на няколко години, се бе пенсионирал и мястото беше свободно. Нямаше телевизионен продуцент, който да не желаеше да поеме новините от Ники, особено нейните документални филми, за които бе получила няколко награди „Еми“. Агентът му беше сключил договор и той нито веднъж не съжали, че бе сменил телевизионните компании. Двамата с Ники имаха голям успех. Истинска професионалистка, тя бе спечелила както неговата обич, така и уважението му.

Ники вдигна очи към Арч и промълви:

— Погромът вероятно ще бъде тази нощ.

Той й отвърна само с поглед. След няколко секунди заговори бавно:

— Ти почти никога не грешиш, Ники, и аз съм склонен да се съглася с теб. Намесата на армията изглежда неизбежна.

— Според Джими рано тази вечер на площада е било спокойно. Променило ли се е нещо? — попита тя.

— Не особено — каза Арч. — Струва ми се обаче, че се чувства някакво празнично настроение, макар че отново са плъзнали слухове за придвижване на армейски части в различни райони на Пекин. Току-що срещнах във фоайето на хотела един колега от Си Ен Ен и той ги потвърди.

Арч седна зад бюрото и изгледа Ники и Джими, силно разтревожен.

— Трябва да се готвим за бурен уикенд. Тежък във всяко отношение.

— И аз така мисля — съгласи се Ники.

Джими не коментира, нито реагира по някакъв начин на мрачните предсказания на продуцента. Само крачеше нагоре-надолу из стаята със загрижен вид. Накрая се обърна към Арч:

— Тъй като не можем да снимаме на живо на площада, ще запишем коментара на Ник някъде другаде в града, както направихме миналата седмица.

— Не знам дали да рискуваме отново — колебаеше се Арч. — Навсякъде гъмжи от полиция и веднага ще ни арестуват.

— Имах предвид някой краен квартал — поясни Джими. — Далеч от Тянанмън. Там ще е много по-спокойно.

Арч отново поклати глава.

— Не, надали. Само ще изложим Ники на опасност, без да има смисъл. Лично аз не мога да поема такъв риск.

— Моля те, престани, Арч! — прекъсна го Ники. — Не забравяй, че съм военен кореспондент. Вече толкова години работя в най-опасните райони на света. Смятам, че трябва да приемем предложението на Джими.

— Да, но аз не съм съгласен — рязко отвърна Арч. — Току-що ти казах, че не мога да те излагам на опасност. Всъщност нямам право да излагам на опасност когото и да било. Не мога да си позволя това тук, в Китай, заради този материал.

— Слушай, а на мене ми омръзна да предавам всяка вечер от площада по телефона — възкликна Ники. — Сигурна съм, че в Ню Йорк им е писнало да илюстрират с тамошни кадри моите кореспонденции. Много ви моля, нека поне тази вечер се опитаме да направим едно предаване на живо, независимо откъде. Зная, че няма да можем да го излъчим по сателит в Ню Йорк, че ще трябва да го доставим по друг начин, но даже и така материалът може да бъде получен навреме за емисията на Ей Ти Ен в неделя или понеделник. — Обърна се към оператора и попита: — Нали няма да има проблем, ако филмът бъде изпратен по куриер през Хонконг и Токио?

— Куриерската поща все още действа — потвърди Джими. — Бихме могли да те снимаме дори в собствения ти апартамент, макар че няма да се съгласиш. — Той млъкна внезапно и изтича на балкона. Върна се обратно в стаята, но погледът му все бягаше към прозореца. Накрая се обърна към Арч: — Мисля, че можем да снимаме Ник оттук, на фона на Чанан и Тянанмън. Ще бъде малко неудобно, но си струва да опитаме.

Арч стана от стола, видимо оживен.

— Обсъждали сме този вариант и преди, но винаги сме го отхвърляли. Сега нямаме друг избор. Оттук ще можем да внушим в известна степен усещането, че сме на мястото на събитието. Всъщност това е и едно от най-важните неща в нашата работа.