Барбара Брадфорд - Ще помня…

— Тогава да започваме подготовката — предложи Джими.

Ники отиде до прозореца, за да огледа по-добре балкона, завъртя се кръгом и каза на Джими:

— Уверена съм, че ще стане добре, и напълно подкрепям предложението ти.

— Слушай, Ник — намеси се Арч, — боя се, че за тазвечерното предаване ще трябва пак да говориш по телефона, просто нямаш друг избор. Предлагам първо да го сториш, а след това да се върнем тук и да снимаме, та цяла Америка да може да те види на живо и в цвят най-късно в понеделник.

— Добре. Ако нямате повече нужда от мен, имам намерение да прескоча за малко до площада. — Погледна към Арч и попита: — Къде е Люк? При Паметника на героите ли отиде?

— Оставих го там заедно с Клий.

— Тогава нека се срещнем всички при паметника, съгласни ли сте? А сега искам да се поразходя, да подуша нагоре-надолу и да се опитам да разбера какво всъщност става. Ще поговоря с Йойо и с някои от останалите студенти.

— Ще се видим след около час — обеща Арч, — веднага щом се свържа с центъра.

— Е, доскоро — с енергичен жест Ники преметна чантата си през рамо и бързо излезе от стаята.

След като тя си тръгна, Арч остана още няколко минути с очи, вперени във вратата. Мислите му бяха обсебени от Никол Уелс.

Накъдето и да се запътеше сама, той винаги гледаше да я предпази, да я предупреди да бъде по-внимателна, но в края на краищата си бе наложил да не го прави. Беше разбрал нейното нежелание да бъде закриляна от бурната й реакция още в първите дни на съвместната им работа. Понякога му се искаше да потисне това свое чувство, ала не можеше. Подобно беше отношението и на Джими и Люк, и те вечно се тревожеха за нея. Рисковете, на които тя се излагаше, караха и тримата постоянно да треперят от страх.

Нито за миг не се съмняваше в смелостта й. Опасностите очевидно не я смущаваха; струваше му се, че се отнася към тях с пренебрежение и като че ли й доставяха удоволствие. Понякога си мислеше, че не се бои дори за живота си, макар да знаеше, че това бе пресилено. Естествено, Ники обичаше живота, но прекаляваше с безгрижието спрямо собствената си сигурност.

Арч извади от джоба си пакет цигари и запали. Разбира се, най-важно значение имаше новината, в това бе смисълът на тяхната работа. И на нейната работа. Новината имаше предимство пред всичко останало и като журналист той отлично знаеше защо. Подобно на всички военни кореспонденти, независимо мъже или жени, и Ники Уелс искаше да бъде в центъра на събитието — там, където ври и кипи.

Тя е копие на баща си, помисли той и дръпна от цигарата. На младини Андрю Уелс също беше известен военен кореспондент, а сега като високоуважаван журналист имаше собствена колонка в „Ню Йорк Таймс“. Майка й, Елиз Елиът Уелс, бе не по-малко известна — популярна външнополитическа наблюдателка, носителка на наградата „Пулицър“ и авторка на значими книги с историческа тематика.

Арч се опитваше да си представи как ли е преминало детството на Ники под грижите на тази забележителна двойка. Влачена по цял свят от двамата амбициозни журналисти, вечно заети с лов на интересни материали за своите вестници, и заедно с това очевидно силно обичана като тяхно единствено дете. Всъщност родителите й и сега я обожаваха.

Веднъж му бе признала, че баща й я наричал Ник, защото винаги бил искал да има син. Това обясняваше много, бе ключ към личността й и към нейното безстрашие. В желанието да подражава на баща си и постоянно да получава одобрението му, тя се стремеше да бъде неговият смел син.

Доста тежък товар за едно дете, помисли Арч и угаси цигарата си. Самият той никога не бе искал дъщеря му Рейчъл да бъде момче. Обичаше я такава, каквато беше, и не желаеше да я променя дори на йота. Той не само се гордееше с нея, тя бе негова единствена радост и утеха след развода му с майка й.

Ники, разбира се, бе много по-различна, а и не можеше да бъде другояче — с тези забележителни родители и при възможността да види толкова много още от най-ранна възраст. Освен че бе доста пътувала, тя беше високообразована, хладнокръвна и много амбициозна. Внушителна комбинация от качества за една млада жена — отдавна го беше прозрял.

За съжаление личният й живот бе пълен провал или поне така му се струваше. След последната й неудачна любов не я бе чувал да споменава за мъж. Очевидно за нея това беше трагедия, която дълбоко преживяваше. Питаше се дали още страда и продължава ли да изпитва болка от злополучния край. Трудно му беше да й изкаже своето съчувствие, защото по принцип тя не обсъждаше с никого личните си проблеми, а и не искаше да оставя у нея впечатление, че проявява излишно любопитство. Ники яростно пазеше тайните на интимния си живот и Арч я разбираше напълно. Не е моя работа как разполага със свободното си време, мислеше той, макар че дяволски ме интересува нейното щастие.