Барбара Брадфорд: Промяна в чувствата

Две картини, описани в романа, не съществуват в действителност. „Таитянски мечти“ на Пол Гоген е част от въображаемата колекция на Зигмунд и Урсула Вестхайм — създадени от мен герои, жертви на Холокоста в романа ми „Жените в неговия живот“. Сър Максимилиян Уест — техен син и наследник, претендент за права върху творбата, е образ от същата книга. „Мароканска девойка с червен кафтан държаща мандолина“ на Анри Матис се появява в измислената сбирка на Морис Дювал — персонаж от настоящия роман. В интерес на драматичното действие си позволих литературната свобода да „съчиня“ тези две картини, тъй като не исках да назовавам реални произведения на Гоген и Матис. Не бих желала по никакъв начин чрез написаното от мен автентични платна на Пол Гоген и Анри Матис да станат обект на дискусии или да бъдат изложени на риск.

Момичето беше високо за седемгодишно, тъмнокосо, с живи сини очи на будното интелигентно лице. Крехко, почти кльощаво, то имаше момчешки вид — вероятно поради слабичкото си тяло, късо подстриганата коса, неизтощимата енергия и дрехите, които носеше. „Любимата униформа“, както се изразяваше баба му — сини джинси, бяла тениска и бели гуменки. Единствената суета, която проявяваше, беше към гуменките и тениската. Те задължително трябваше да бъдат снежнобели, затова или постоянно бяха в пералната машина, или ги подменяха с нови.

Седемгодишното момиче се казваше Лора Валиънт и бе в обичайното си облекло, когато тази сутрин излезе от кацналата на хълма бяла къща в колониален стил и се спусна по моравата към реката. Тя се виеше през обширна зелена долина, заобиколена от високи хълмове близо до Кент — малко провинциално градче в северозападната част на Кънектикът. Дядо й и баба й се бяха преселили в Америка от Уелс много отдавна — още през 1920-а година и след като бяха купили тази прекрасна цъфтяща долина, й бяха дали уелско име — Ронда Фах… или малката Ронда.

Подминавайки реката, Лора продължи към каменния зид в горичката с големи дъбове и кленове. Отдавна, когато баща й е бил още момче, той и приятелите му си построили къщичка сред клоните на огромен дъб. Тя беше съвсем запазена и сега бе любимото място на Лора, а преди нея — и на други деца от рода Валиънт.

Лора бе силна за възрастта си — спортен тип, подвижна и изпълнена с бликаща енергия. За секунди се покатери по въжената стълба, която се спускаше от къщичката.

Изпълзя вътре, настани се удобно в пълната с листа бърлога и се загледа в ранното утринно небе. Бе шест часът. В този светъл и слънчев юлски ден в къщата още никой не беше станал — нито дядо й и баба й, нито най-добрата й приятелка Клер, която често й правеше компания при посещенията във фермата. Лора обичаше всичко в Ронда Фах, предпочиташе това място много повече пред Ню Йорк, където живееше с родителите си и брат си Дилън.

При мисълта за родителите й, детското й лице постепенно се промени. Баща й Ричард беше известен композитор и диригент, непрекъснато пътуваше с някой симфоничен оркестър, а майка й неизменно го придружаваше. „Неразделни са“ казваше баба й, но така изсумтяваше, че човек долавяше критични нотки в гласа й. Поне Лора така ги възприемаше. Всъщност те наистина рядко се задържаха вкъщи. Когато майка й Меги не пътуваше, рисуваше в ателието в Уест Сайд прочутите си картини с цветя. „Тя получава добри пари за тях“ — обясняваше дядо й Оуен, мъчейки се да намери извинение за дъщеря си, защото той бе добър към всички.

Така че Лора и брат й Дилън — три години по-малък от нея — често оставаха на грижите на дядо и баба.

Тя обичаше да им гостува, беше привързана към тях. Обичаше и родителите си, дори бе много близка с баща си, когато той си беше у дома. Но майка й през повечето време се държеше с нея по-хладно и резервирано.

Лора се сети за въжената стълба и се пресегна с намерението да я издърпа, но после промени решението си. Никой нямаше да нахлуе в тайната й бърлога. Четиригодишният Дилън все още беше твърде малък и можеше да изкачи само първите едно-две стъпала, а Клер се страхуваше да не падне. Действително човек изпитва несигурност, докато се катери по въжена стълба, Лора го знаеше.

Клер се боеше и от други неща, въпреки че бе на дванайсет години — много по-голяма от Лора. Тя беше дребна, изящна, крехка и много хубава, с дълбоки зелени очи и червена коса. „Дрезденска кукла“ я наричаше баба й Мегън и това бе най-точното определение.