Барбара Брадфорд - Промяна в чувствата

Мъжът, който стоеше на няколко крачки от нея, продължи:

— Аз съм Филип, Лора, Филип Лавилар. — Той се усмихна и пристъпи напред.

Тя се сви в себе си. Не го харесваше и изпита яд.

Мъжът й подаде ръка и продължаваше да се усмихва.

Неохотно Лора докосна пръстите му и после отдръпна ръката си. Този мъж винаги носеше със себе си нещастие и неприятности. Не можеше да повярва, че така й се натрапи.

— Не си ли в Заир? — успя да изрече най-после, чудейки се как да се отърве от него. — Клер ми каза, че живееш в Африка.

— Вярно. Пристигнах в Париж преди няколко дни. Всъщност тръгнал съм за Щатите. Отивам да се срещна с шефа на ЦКЗ.

— ЦКЗ? — повтори озадачено тя.

— Център за контрол на заболяванията. Намира се в Атланта. Имам някои срещи там.

— Клер ми спомена, че работиш върху ебола в Заир.

— Както и върху други вируси.

Лора кимна и се опита да се отдръпне.

— Дълго ли ще останеш в Париж, Лора?

— Не.

— Как е знаменитият Дъг?

— Добре е, благодаря.

— Това е едно от любимите ми платна — започна Филип Лавилар, взирайки се в „Танци край воденицата дьо ла Галет“. — Харесвам го, защото носи положително излъчване. Кипи от живот, има много щастие, не мислиш ли? Толкова надежда и очакване са изписани на лицата им, настроение, дори невинност… — Внезапно той спря и се загледа надясно.

Лора проследи погледа му и видя, че една жена върви към тях. Когато се приближи, тя изведнъж позна майката на Филип — късокрака жена на средна възраст с лилава вълнена рокля и черно палто, преметнато през раменете. Под мишница стискаше бележник, в ръка държеше рекламна торбичка от „Галери Лафайет“. Вървеше с отмерени крачки.

След секунда Роза Лавилар стоеше вече до сина си и наблюдаваше Лора с неприкрито любопитство.

— Нали помниш Лора Валиънт, мамо? — рече Филип.

— Да, разбира се — отвърна хладно Роза Лавилар. — Добър ден. — Набръчканото лице на Роза беше безизразно, непроницаемо, бледите й очи гледаха смразяващо, в държането й се усещаше враждебност.

— Добър ден, госпожо Лавилар, отдавна не съм ви виждала — каза Лора и си спомни за последния път, когато я видя — беше на сватбата. В стремежа си да бъде любезна, добави: — Надявам се да сте добре.

— Да, благодаря. В отпуск ли сте? — попита Роза.

— Не, в командировка съм.

— Лора е арт консултант, мамо — обясни Филип и сведе очи. — Помага на хората да си избират и купуват картини.

— Разбирам. Значи харесвате Реноар? — тихо продума Роза.

— Много. Той е един от любимите ми художници и се старая да се отбивам тук винаги, когато съм в Париж — каза Лора.

— Каква красота — отбеляза Роза. — Всички тези творби на Реноар… те подхранват душата, успокояват сърцето. Вдъхват увереност… показват ни, че освен грозотия, има и нещо друго. Да, каква красота… Тя ни помага да преодолеем жестокостта. — Махна с ръка почти разсеяно, погледна Лора и попита: — Харесвате ли Ван Гог?

— О, да. И Дега, и Сезан, и Гоген — той е другият ми любимец.

— Неговият примитивизъм е измамен. Всичко изглежда просто, но съвсем не е така. Нещата са комплексни. Обича хората. — Роза поклати глава. — Явно, импресионистите ви допадат.

— Да, в тази сфера съм специалистка. Както и в постимпресионизма.

— И аз ги харесвам. Ако имах много пари, точно това щях да правя в живота си — щях да колекционирам картини от импресионистичната школа. Но съм само една бедна жена, затова се задоволявам да ходя по музеите.

— Както повечето хора, мамо — изтъкна й Филип внимателно.

— Така е — съгласи се Роза, извърна се и докато се отдалечаваше, подхвърли през рамо. — Радвайте се на Реноар.

— Непременно — каза Лора. — Довиждане, госпожо Лавилар.

Роза не отговори.

Филип наклони глава настрани, полуусмихна й се и изрече с неудобство:

— Би било чудесно да те видя отново, Лора. До скоро.

Тя кимна, без да отговори.

За миг той впери очи в нейните. Изгледа я с остър, пронизващ поглед, после последва майка си в съседната зала.

Лора стоеше и ги наблюдаваше как се отдалечават. Двамата Лавилар развалиха настроението й. Неочакваната им поява наруши усамотението й, събуди много спомени и повечето от тях — неприятни. Изведнъж се почувства нервна, неспокойна, не можеше да се съсредоточи върху Реноар. Но още не й се тръгваше от музея. Докато е в Париж, едва ли би й се удал друг подобен случай.

Огледа се и забеляза малка пейка до отсрещната стена. Седна, продължавайки да мисли за семейство Лавилар. Роза Лавилар беше странна жена. Изведнъж Лора се сети за някои неща, които Клер й беше разказала — например, че Роза е непредсказуема, нестабилна, била е за дълго по болнични заведения. Клер не беше ли споменала за клиника за душевно болни?