Барбара Брадфорд - Промяна в чувствата

Майка й я заведе за първи път в Париж, когато бе на дванайсет години и тя остана очарована. На осемнайсет се върна отново, за да учи история на изкуствата и литература в Сорбоната. През двете години като студентка тя опозна Париж по-добре от Ню Йорк, където бе родена и израсла. В проливен пролетен дъжд, в непоносима лятна жега, когато едва се диша, или под снежна пелена, Париж си оставаше най-красивият град.

Град на светлината, град на влюбените, град на веселието, град на художниците… Независимо как го наричаха хората, Париж наистина бе вълшебно място. Когато отиваше там, очарованието му веднага я завладяваше.

Най-често Лора мислеше за Париж като за град на художниците. Та нали всички те, големите творци на деветнадесетия и двадесетия век, бяха работили и прекарали известно време от живота си тук! Независимо откъде и как са дошли, всички те бяха пренесли заедно с палитрите и четките си и големия си талант. Гоген, Ван Гог, Реноар, Мане, Моне, Матис, Сезан, Вилар, Дега, Сисли и Сьора. Макар и за кратко, художниците импресионисти и постимпресионисти, над чиито произведения тя работеше като експерт, бяха намерили в Париж своя дом.

Светът на изкуството бе и неин свят, и то откакто се помнеше. Беше наследила любовта към него от майка си Меги Валиънт — известна американска художничка, учила в Кралския колеж по изкуства в Лондон и в Екол де Бо Артс в Париж.

Но Лора първа призна, че няма таланта на майка си и въображението на художник и като ученичка за нея рисуването бе по-скоро развлечение, отколкото призвание. Въпреки всичко реши да се занимава с изкуство. След като се дипломира в Сорбоната, преди да се прибере в Щатите, тя работи с няколко галерии в Париж. Като се върна в Ню Йорк, отново се захвана с галериите, а след това бе четири години в Музея на изкуствата Метрополитън.

Един от шефовете й в музея, впечатлен от безпогрешното й око, превъзходен вкус и познания, я посъветва да стане арт консултант. Така преди три години, на двайсет и осем, тя и Алисън Мейнард, нейна колежка от Метрополитън, основаха своя собствена компания, наречена „Художествени придобивки“. Двете имаха огромен успех. Купуваха произведения на изкуството за редица богати клиенти и им помагаха да си съставят стойностни колекции. Лора харесваше кариерата си, тя бе най-значителното в живота й след съпруга й Дъг и рода Валиънт.

Бе пристигнала в Париж преди няколко дни с надеждата да намери картини за един от важните си клиенти, канадски вестникарски магнат. За съжаление досега не бе намерила нищо подходящо и по телефона се договориха с Алисън да остане още известно време. Имаше още няколко ангажимента и се надяваше, че през следващата седмица ще открие нещо интересно и ценно.

Лора ускори крачки, зави по Рю Бел, където се намираше Мюзе Д’Орсе — недалеч от Айфеловата кула. Стигна по-бързо, отколкото очакваше. Когато влезе вътре, пак изпита вълнение — щеше да види някои от любимите си произведения.

Музеят беше празен и Лора беше доволна. Тя не обичаше тълпи, когато гледа картини. Този следобед наистина бе мъртвило, толкова тихо, че муха да бръмне, ще се чуе. Единственият шум идваше от тракането на токчетата й — стъпките й кънтяха, докато вървеше към залата с картините на Реноар.

Стоя дълго пред „Голо тяло на слънчева светлина“. Реноар я бе създал през 1875 година, а изглеждаше като че я бе нарисувал вчера. Колко красива беше, никога нямаше да й омръзне да я гледа. Неравномерните перлени и розово-червени тонове на лицето на модела бяха невероятни. Положени до бледите, едва загатнати синкави сенки над раменете й, те сякаш отразяваха зеленината наоколо.

Реноар беше истински майстор. Картината излъчваше светлина — искряща светлина. Сякаш творецът бе потапял четката си направо в слънцето. Влюбен в живота, в жените, Реноар бе най-чувственият художник и това личеше от картините му, изпълнени с пулсираща жизненост.

Лора направи няколко крачки и спря, за да разгледа едно по-голямо платно. „Танци край воденицата дьо ла Галет“. Изобразяваше веселие и младежка любов. Толкова много неща можеха да се видят — лицата на танцьорите, щастливите млади мъже, прегърнали красиви девойки. Колко точно Реноар беше уловил радостта им от живота. Бе използвал великолепни багри: синьото и зеленото за дърветата, синьо, крем и розово по дрехите на момичетата, меко изчистено жълто за сламените шапки на мъжете и…

— Здравей, Лора.

Завладяна от усещането, че е насаме с Реноар, Лора подскочи, щом чу името си. Стреснато се обърна. По лицето й се изписа изненада, после замръзна.