Барбара Брадфорд - Промяна в чувствата

Лора обичаше Клер. Тя беше най-добрата й приятелка, макар да бяха коренно различни. „Никак не си приличат“, обичаше да казва дядо Оуен. Той запали Лора да поддържа спортна форма, той й повлия да си създаде вкус към приключенията. Научи я да язди кон и да плува, водеше я на излети и й вдъхваше увереност в самата себе си. Той я приучи да не се страхува. „Винаги трябва да си смела, Лора, и да имаш кураж и да държиш главата си гордо изправена.“

А Клер изобщо не беше спортен тип и избягваше всякакви физически упражнения. Обаче имаше дарба да разказва, бе находчива, притежаваше въображение, непрекъснато съчиняваше какви ли не случки, приказки за духове и други фантастични истории. Момичетата играеха на шарада, пишеха пиески и ги изпълняваха, и двете обичаха филми, музика и дрехи. За някои неща Лора боготвореше Клер. Все пак тя беше пет години по-голяма от нея и знаеше толкова много. Дилън изобщо нищо не знаеше и според Лора бе изключително разглезен.

Лора бръкна в мрежата над главата си и напипа бутилката с портокалов сок, която Фенис, икономката, й оставяше всяка сутрин. Отпи една-две глътки, остави шишето на малка поличка, извади дневника си от скривалището и започна да записва съкровените си мисли. Правеше го всеки ден.

Не след дълго в къщичката на дървото стана топло и на няколко пъти очите на Лора се притваряха, най-накрая тя бутна настрани дневника и писалката и облегна глава на стената. Колкото и да не й се искаше, задряма.

Лора нямате представа колко дълго бе спала, но изведнъж стреснато отвори очи. Миг преди това до ушите й бе долетял далечен писък. Дали не бе сънувала?

Тогава го чу отново. Беше слаб писък от още по-слаб глас:

— Помощ! Помощ!

Значи не беше сън, някой бе в беда. Лора изпълзя колкото се може по-бързо, заднишком излезе от къщичката на дървото, увисна над ръба, докато с крака си напипа стъпалото на въжената стълба, и заслиза надолу. Беше свикнала да се смъква така и скоро стигна до земята.

Виковете заглъхваха и най-накрая съвсем спряха. Но Лора осъзна, че идваха от онази част, където реката се разширяваше и бе най-дълбоко — до зида, близо до полянката с всякакви видове диви цветя. Гласът бе на Клер и Лора се втурна през глава натам — дългите й крака се понесоха по тревата. Сигурно приятелката й потъваше, а наоколо нямаше никого.

Закова се на място, щом видя кошничката с цветя. Изу гуменките и джинсите си и докато слизаше по калния бряг, бледото лице на Клер се появи на повърхността на водата.

— Тук съм, Клер! — извика Лора, гмурна се и заплува към нея.

Главата на Клер отново потъна, Лора си пое дълбоко дъх и пак се гмурна. Тогава забеляза как Клер се носеше под водата.

Лора доплува до нея, хвана я под мишниците и се помъчи да се издигне на повърхността. Тя беше висока и силна, а Клер бе по-дребна и по-лека от нея, така че се справи. Обаче, когато заплува към брега, Клер, която се бе вкопчила в нея, започна да я дърпа назад.

— Кракът ми — успя да промълви Клер. — Заклещил се е в нещо. — На бялото й като тебешир лице се бе изписал ужас, а очите й се бяха изцъклили от паника.

Лора само кимна. Огледа се като обезумяла, без да знае какво да прави. Трябваше да освободи крака на Клер от това, в което се бе заплел. Но в същото време не можеше да се отдели от нея, защото тя щеше да потъне. Лора забеляза клона на едно дърво, надвесен близо до тях. Беше голям, наполовина се простираше над брега, наполовина — във водата и тя съобрази, че ще й бъде много трудно да го повдигне. Обаче реши да се опита да извие тази част, която беше откъм тях. Ако успееше, Клер можеше да се държи за него.

С очи, вперени в приятелката си, Лора каза:

— Клер, трябва да те пусна, така че…

— Не, недей! Страх ме е! — едва й отвърна Клер.

— Трябва. Искам да дръпна този клон, за да можеш да се хванеш за него. Тогава ще освободя крака ти. Щом те оставя, почни да пляскаш с ръце във водата и движи свободния си крак. Бъди спокойна, всичко ще е наред.

Клер нямаше сили да отговори. Беше изпаднала в пълен стрес.

Лора се отдалечи и извика:

— Пляскай с ръце! Ритай с крака си!

Щом Клер започна, тя заплува по течението. Клонът докосваше водата. След като го дърпа известно време, той поддаде. Неочаквано обаче другият му край се отдели от брега и цопна в реката, вдигайки пръски. Лора улови покритата му с листа част, придърпа я няколко пъти, докато дървото започна да се носи по водата успоредно с нея. Придържайки го с една ръка, тя се насочи към Клер.