Барбара Брадфорд - Промяна в чувствата

— Клер, какво ти е на гърба? — възкликна Мегън, като се вглеждаше в жълтите петна под плешките й.

— Сигурно съм се ударила в реката — смънка Клер и веднага вдигна кърпата.

— Клер, това са стари белези — каза меко Мегън. Гласът й звучеше загрижено.

— Паднах от колелото в Сентръл Парк — отвърна Клер и изчезна в банята.

Няколко минути по-късно Мегън завари съпруга си в трапезарията, където закусваше варени яйца, тънка препечена филийка с масло и неговия прочут миньорски чай, който бе много силен и сладък.

— Вече чух всичко — каза Оуен, когато Мегън се втурна в стаята. — Фенис ми разказа и от думите й разбрах, че и двете са добре, нали, Мегън?

— Така е, но можеше да бъде фатално за Клер — отвърна тя и му обясни какво точно се бе случило.

— Лора е смело момиче, силна е за възрастта си — отбеляза Оуен. — Слава Богу, че е проявила присъствие на духа и е скочила във водата, за да помогне на Клер, вместо да тича обратно тук за мен или Том. Ти спомена, че кракът на Клер се заплел в телена мрежа. Един господ знае откъде е дошла в реката. По-късно ще кажа на Том да я извади оттам. — Оуен изгледа Мегън многозначително и добави: — Боя се, че сега вече ще настоявам Клер да се научи да плува. Лора и аз ще й даваме уроци в басейна.

— Чудесна идея… — Мегън замълча, отпусна се на облегалката на стола и се загледа в пространството.

Оуен, който я наблюдаваше внимателно, изрече бавно:

— Знам, скъпа, това произшествие ти е навяло спомени, мислиш си за горкия малък Марвин.

— Така е — отвърна Мегън тихо. Тя се надигна и се опита да се усмихне. — И аз ще изпия един чай. Имам нужда след всичко това. — Докато говореше, взе чайника и си напълни чашата.

— Радвам се, че помогнах на Лора да стане атлетична. Това й дойде добре, а ще й трябва и в бъдеще — каза Оуен.

— Лора винаги е била смела, Оуен, още от малка. А и е доста находчива.

— Тя обожава Клер — отбеляза съпругът й, разсъждавайки на глас. — Винаги ще се стреми да й помогне, независимо от обстоятелствата.

— Знам. — Мегън въздъхна и погледна Оуен в очите.

— Какво има? — попита той смръщен. — Изглеждаш разтревожена.

— По гърба на Клер има стари синини.

— Какво? — Беше изумен.

— Видях ги, когато излезе от банята. Обясни ми, че била паднала от колелото в парка — уточни Мегън.

— Ама ти не й вярваш, нали?

— Не знам дали да й вярвам.

— Винаги съм смятал, че семейство Бенсън е малко странно — рече Оуен и вдигна ръка към устата си. Потърка я замислено и присви тъмните си очи. — Може и да е паднала, знаеш ли.

— Така е… — Мегън замълча и най-накрая каза: — Оуен, надявам се да поживеем по-дълго, за да помагаме на Лора и Клер, когато изпаднат в нужда.

Той сложи ръка върху нейната и й се усмихна с обич.

— И аз на това се надявам. Но запомни… те двете винаги ще се грижат една за друга.

Винаги когато пътуваше до Париж по работа и разполагаше с час-два свободни, Лора Валиънт неизменно отиваше до Мюзе Д’Орсе в седми район, на левия бряг на Сена.

Днес бе такъв ден. Щом свърши обядът с двама изтъкнати арт дилъри от Галери Теони, тя им благодари, обеща да им се обади за платното на Матис и се сбогува с тях.

След като излезе от Рьоле Плаза, Лора прекоси фоайето на хотел „Плаза-Атене“ и излезе на улица Монтен.

Отпред нямаше таксита, затова реши да повърви пеша. Беше студен декемврийски ден и леко ръмеше. Тя потръпна и се сгуши в палтото си.

Лора бе изцяло в черно — от палтото до изискания вълнен костюм и ботушите от мека кожа, стигащи до коляното. Черната й, късо подстригана коса подчертаваше светлото й лице и очите й — толкова сини, чак невероятни. Стройна и висока, тя изглеждаше много по-млада от своите трийсет и една години.

Лора правеше силно впечатление и докато бързаше, много мъже се обръщаха след нея. Но тя не забелязваше възхитените им погледи, защото се беше вглъбила в себе си.

В един миг вдигна глава и погледна към небето. Беше оловно сиво и слънцето се опитваше да пробие облаците без особен успех. Но времето нямаше значение. За Лора Париж бе град, изпълнен с носталгия и спомени, спомени щастливи и тъжни… Толкова много неща й се бяха случвали тук.

Първата любов — как го обичаше и доброволно отдаде девствеността си на осемнайсет години — и първото голямо разочарование, когато той каза, че всичко е свършило и я изостави така внезапно, че тя сякаш онемя. И ужасната ревност, когато след няколко дни отиде да го види и го завари в леглото с друго момиче. Но в ревността има много повече любов към самия себе си, е написал Ларошфуко отдавна. В онзи ужасен ден тя си спомни тези мъдри думи и се постара да ги следва през годините. Влюби се отново и то не само веднъж, макар тогава да си мислеше, че повече никога няма да може да обича. Истинско чудо бе, или поне така й се струваше, когато разбитото й сърце откри, че на този свят съществуват и други привлекателни мъже.