Барбара Брадфорд - Промяна в чувствата

Клер се спря и каза:

— Радвам се, че си в Париж. Липсваш ми, Лора.

— Ти на мен — също — бързо отвърна Лора.

Клер погледна часовника си и продължи:

— По-добре да се връщам във фотографското студио. Нали знаеш, че правя снимки за списанието. И Еркюл ще дойде по-късно — имам нужда от съвета му за някои неща.

— Вие двамата много се сприятелихте, нали? — отбеляза Лора.

— Да, но той не е най-добрият ми приятел. Това си ти, Лора Валиънт. Никой не може да заеме твоето място.

Лора стисна ръката на Клер.

— Нито пък твоето — каза.

През шума на водата в банята, Лора чу телефона да звъни и се пресегна за слушалката на стената.

— Ало?

— Здрасти, сладка.

— Дъг! Здравей, скъпи. — Тя седна на малкото столче до тоалетната масичка. Беше шест часът. Пладне в Ню Йорк.

— Звъних и по-рано, но те нямаше — каза съпругът й. — След няколко минути отивам на обяд с клиент и исках да ти се обадя, преди да си излязла отново.

— Чувам те, сякаш си в съседната стая — възкликна тя щастлива.

— Де да бях.

— Слушай, имам страхотна идея. Защо не дойдеш? Утре е петък — не можеш ли да си вземеш свободен ден и да долетиш? Би било чудесно, Дъг.

— И аз искам, но не мога — отговори той. Тонът му леко се промени, стана по-делови. — Утре заминавам на Западното крайбрежие. Трябва да се срещна с адвокатите на Ааронсън. Все пак ще има сливане.

— О, не е ли малко неочаквано?

— Сигурно, но какво да правя, като имат нужда от мен?

— Все пак щеше да е чудесно да дойдеш в Париж, макар и за няколко дни.

— Съжалявам, скъпа. Кога смяташ да се върнеш?

— Имам срещи в началото на седмицата, Дъг. Така че вероятно ще бъда в Ню Йорк в четвъртък или петък.

— Страхотно! Следващият уикенд ще бъдем заедно. Ще гледам да не се бавя в Ел Ей.

— Къде ще отседнеш?

— В „Пенинсула“ на Бевърли Хилс, както обикновено.

— Дъг?

— Да?

— Наистина ми липсваше тази седмица.

— И ти на мен, скъпа, но ще си наваксаме. Нали знаеш какво казват: „Раздялата размеква сърцето“.

Тя се усмихна.

— Сигурно. Вече го усещам. Иска ми се да беше тук… — чу се отново веселият й, заразителен смях.

Той избухна заедно с нея.

— Трябва да вървя, скъпа.

— Кога тръгваш утре?

— Полетът ми е в девет сутринта и щом си оставя багажа, веднага влизам в заседание. Ще ти се обадя.

— Довиждане, скъпи.

— Довиждане, Лора. Целувам те — каза Дъг, преди да затвори.

Лора лежа във ваната по-дълго от обикновено. Когато двете с Клер напуснаха музея, наблизо нямаше таксита и те извървяха пеша целия път до хотела.

Във ваната Лора се затопли и отпусна, наслаждава се известно време на пяната. Мислеше за Дъг. Омъжи се за Дъглас Касън, когато бе на двайсет и пет години, а той — на двайсет и седем. Бяха идеална двойка, разбираха се, подхождаха си във всичко. Но по-късно Дъг започна да работи твърде много. Тя се усмихна на себе си. Нали и той казваше същото за нея.

Според него и двамата бяха работохолици и това сякаш му допадаше. Дори да беше вярно, Лора не обичаше особено тази дума. Навяваше й вманиаченост, а беше сигурна, че никой от тях не беше такъв. Не беше точно.

Както и да е, Клер винаги казваше, че най-важното е да можеш да работиш усилено и продължително — тъкмо това отличавало жените от момичетата.

Обаче Лора смяташе и любовта за изключително важна. Нали някъде бе писано, че любовта и работата са единствените значими неща в живота. Вярваше, че е така. Но Клер вече не бе убедена — беше се опарила в любовта. „И при това получих трета степен изгаряния“, казваше. Много време й бе нужно, за да заздравеят раните й. „Сега съм изградила черупка около себе си и няма вече да горя. Черупката ме предпазва. Никой и нищо не може да ме засегне.“

Лора обичаше Клер. Изпитваше и дълбоко състрадание към нея заради всичко, което й се бе случило. Много добре съзнаваше, че в душата на Клер раната не бе напълно заздравяла. Но й се искаше приятелката й пак да се отвори за любов. Животът на жената става крайно скучен, ако в сърцето й няма любов, ако няма мъж, когото да боготвори.

Напоследък винаги, когато повдигаше този въпрос, Клер само я поглеждаше с празен поглед и отговаряше незабавно:

— Имам Наташа, за мен само тя е от значение. Сега тя е моят живот, не ми трябва мъж.

Но само едно четиринайсетгодишно момиче не стига, нали? — мислеше си Лора. Особено за такава нежна, пламенна и интелигентна жена като Клер.

Клер. Най-милата й и все още най-близката й приятелка, която обичаше силно, макар и сега да живееха толкова далеч една от друга. Приятелството им имаше дълга история, бяха неразделни още от малки.