Доколкото си спомняше, животът на Роза е бил труден… Имала е тревожно детство във Франция по време на войната, изгубила бе семейството си при съюзническите бомбардировки. По-късно идва нещастният брак с Пиер Лавилар, после емиграцията в Щатите през 1950 г., където бе роден Филип. Единственото им дете. Докторът. Известният вирусолог, когото в медицинските среди смятаха за гений.
Веднъж в момент на яд Клер бе казала, че Роза е луда и трябва да я изпратят в лудница. Тогава тя много настояваше.
Лора затвори очи, мислите й се пренесоха към Клер Бенсън: най-добрата й приятелка и довереница, нещо като по-голяма сестра, достойна за подражание. От няколко години Клер живееше в Париж и една от причините Лора да идва тук, бе за да се вижда с нея.
Започна да се разхожда из дългата зала, като се опитваше решително да отхвърли всички мисли за майка и син Лавилар. След малко ги забрави и продължи да се възхищава на картините на Реноар. Скоро красотата на картините я омая и тя потъна в мисли за тях.
Обаче усети, че отново не бе сама. Неочаквано Клер застана до нея и я хвана за ръката.
— Какво правиш тук? — възкликна Лора учудена. Появата на приятелката й я обезпокои. Да не би Клер да се е сблъскала с майка и син Лавилар? Надяваше се не, те обикновено я разстройваха. Изгледа внимателно Клер, нямаше вид на разтревожена.
— Каза ми, че след обяд ще дойдеш в музея, затова реших и аз да намина. — Тя изгледа Лора. — Какво има? Гледаш ме странно.
— Няма нищо, добре съм — отговори Лора. — Просто ме изненада, това е. — Отдъхна си, понеже Клер бе спокойна, явно се бяха разминали със семейството. Но може би само за малко. Усмихна се и продължи: — Хайде тогава да вървим заедно.
Клер хвана Лора под ръка.
— Обичам да гледам картините през твоите очи. Когато съм с теб, изпитвам по-голямо удоволствие.
Двете тръгнаха. Любуваха се на шедьоврите по стените и известно време не разговаряха. След малко Лора се застоя пред платно с майка и дете и леко се смръщи.
Клер, която винаги разбираше приятелката си, каза:
— Защо гледаш толкова озадачено?
Лора поклати глава и отвърна:
— Напоследък често се питам дали някоя от тези творби не е открадната…
— Открадната ли! Какво искаш да кажеш? — прекъсна я Клер.
— Хиляди и хиляди картини са плячкосани от нацистите през войната и сега висят по стените на музеите в целия свят. Ограбени са били от най-големите колекционери — например Ротшилд, Кан, Пол Розенберг, който някога е притежавал една от най-престижните галерии в Париж.
— Напоследък четох нещо за това. Сигурно наследниците им трудно биха си върнали оригиналите, ако не разполагат с доказателства.
— Точно така. Толкова много документи са загубени по време на войната. Или са били унищожени по нареждане на нацистите. — Лора се намръщи. — В доста музеи са наясно за истинските собственици, защото на гърба на повечето платна има код. Всичко това вони. Не е морално. Но я се опитай да си вземеш обратно картината от някой музей. Просто няма да ти я дадат… Но напоследък някои започнаха да нервничат.
— Не могат ли собствениците на оригиналите да осъдят музеите? — попита Клер.
— Теоретично да — отвърна Лора. — Но само ако имат доказателства, че картината е тяхна. И успехът им пак е съмнителен.
Клер кимна.
— Сега си спомням, че Еркюл знае нещо. Неотдавна ми говори на тази тема. Негов клиент е наследник на картина, която нацистите са откраднали от семейството му през 1938 година.
— Така ли, кой е той?
— Не знам, не ми каза.
— Голяма част от похитените картини са в частни колекции и едва ли някога ще бъдат върнати, понеже за тях са платени милиони… През следващите години ще се вдигне голям шум, защото вече всичко излиза наяве.
— Същото ми каза и Еркюл. Вероятно трябва да поговориш с него.
— Ще се радвам.
— Може да се съберем в края на седмицата. Ти да не би да представляваш някого, чиято картина е била задигната? — попита Клер с любопитство.
— В момента не, но може да ми се наложи в близко бъдеще.
Продължиха да обикалят мълчаливо музея. Бяха доволни, че са заедно, както в детството. Лора, която винаги се тревожеше за приятелката си, я изгледа крадешком. Откакто живееше в Париж, Клер обичаше изискания френски шик. Този следобед беше с тъмночервено вълнено палто до прасците, пристегната в талията с колан, с панталон и поло. Пурпурното подчертаваше големите й зелени очи и кестенявите й къдрици. Кръглите златни обици и винената чанта през рамо бяха единствените допълнения. Изглеждаше стилно. Лора се възхищаваше на вродения й вкус.
Читать дальше