Франческа Блок - Островът на изобилната любов

На повърхността му, закотвен до една скала, виждам дървен кораб, тихо поскърцващ – може би това е звукът, който ме събуди. Огромните му разпокъсани платна плющят на вятъра. Потрепервам от студ и ме побиват тръпки, сякаш съм се потопила в утринния океан.

Преди да успея да събудя Хекс, чувам, че входната врата се отваря и една фигура излита от къщата към кораба във водата. Венис!

– Идвам! – крещи той. Препъва се и пада, пак става и тича с разтворени ръце.

Аз бягам надолу по стълбите през кухнята и излизам през задната врата.

– Венис! Спри! Какво правиш?

Той, изглежда, не ме чува. Когато го настигам и го потупвам по рамото, той се обръща и ме гледа втренчено. По празния му поглед разбирам, че ходи в съня си. Сомнамбулизмът е нещо, което ме изпълва с ужас още от дете – да се движиш, без да си в съзнание, като оживял труп, като призраците в старите черно-бели филми за зомбита, които пускаха по телевизията в полунощ. Извиквам името му още веднъж.

– Там има нещо – прошепва Венис и морскосините му очи широко се отварят.

И после косата на малкото ми братче избухва в пламъци.

– Спри! Легни на земята! Търкаляй се!

Хвърлям се върху Венис и крещя, крещя на Хекс, който знае как да се справи с огъня. Усещам миризмата на опърлена коса, чувам пращенето, но не ми пука, че може да изгоря; брат ми не бива да пострада. Той е човекът, който трябва да оцелее в този постземетръсен свят. Той е причината, поради която аз оцелявах толкова време. Може би смисълът на моето съществуване е да се жертвам за него.

Тези мисли бушуват в главата ми като пожар, докато се хвърлям върху брат ми и се опитвам да загася огъня с тялото си и с мократа земя.

Следващото нещо, което съзнавам, е, че Хекс ме държи, повтаря името ми и ми казва да погледна. Аз не искам да гледам. Не искам да виждам повече унищожение. Не мога да преживея тази загуба.

— Добре съм, Пен, нищо ми няма.

Това е неговият глас – на Венис. Насилвам се да отворя очи.

– Какво се случи? – питам аз и протягам ръце да докосна косата му. Тя е на мястото си, по-дълга отгоре, по-къса встрани, добре подстригана от ножицата на Ез само преди няколко дни, сякаш Венис е ходил в истински фризьорски салон. Така го дразнехме тогава. Сега имам чувството, че е било много отдавна.

– Какво се случи, Хекс? Видях как...

– И ние видяхме – казва Ез и пипа собствената си червена коса, за да се увери, че не гори. – Хукнахме след тебе и когато ти го докосна, огънят спря.

– Ти усети ли нещо? – питам Венис и го дърпам към себе си малко грубо поради силното облекчение, което изпитвам. Аргос навира нос изпод рамото ми, мъчейки се да близне Венис по лицето. – Сигурен ли си, че нищо ти няма?

– Добре съм, Пен. Всичко е наред. Не усетих нищо.

– Това прилича на някакъв вид колективна халюцинация – казва Хекс.

– Като магия – казва Ез.

– Призрачно – добавя Аш.

Пускам Венис и се обръщам, за да допра буза до Хекс.

– Какво се случва? Искам само всичко пак да стане нормално.

– Нормално? Никога. Никой от нас не е нормален, Пен. Слава богу. – Не виждам лицето му, но мога да се закълна, че се усмихва. После гласът му отново става твърд. – Нищо тук не е нормално. Най-добре е да свикнеш с тази мисъл. Но какъвто и проблем да изникне, ще се справим с него заедно, нали?

Кимам с глава, искам да потъна в него. По клина ми се стича кал и осъзнавам колко мокри и мръсни сме ние всички. През облаците си пробива път студена бяла светлина. Вече официално е сутрин и изведнъж се чувствам изложена пред погледа на всички, наблюдавана.

Ез става, после Аш.

– Хайде да хапнем нещо – казва Ез.

Хекс става на крака и ми помага да се изправя. Венис взима Аргос на ръце и калната муцунка на кучето още повече изцапва тишърта му.

Всички стоим, вперили поглед към хоризонта и после аз си спомням как започна всичко това. Корабът.

Слагам ръце на раменете на Венис, но той този път не тича към кораба. Само се взира в него и лицето му е неразгадаемо.

– Какво е това? – пита той, но последната дума излиза с треперене и заекване.

– Няма да разберем точно сега – казва Хекс. – Да влезем вътре.

Радвам се да вляза в къщата и да не виждам кораба. Кой знае какво означава той. Там в океана може би има гиганти, които ни дебнат. Може да са и други хора, които искат нашите запаси от храна и вода. Възможно е и корабът да е празен. По някаква причина това изглежда също толкова ужасно и когато съм в стаята ни и се преобличам със сухи дрехи, не мога да се овладея и продължавам да треперя при мисълта за случилото се тази сутрин.