Франческа Блок: Островът на изобилната любов

– Ти не препречете ли пак Енеидата миналата седмица?

– Да, но сега я чета за вдъхновение. – Хекс спира и ме поглежда изпод шпица в средата на челото си. – Каня се да напиша епическа поема. – И после добавя: – За теб. – Усмихва се и аз забравям, че изобщо някога съм му била ядосана. Може би едно от предимствата да съм сама на планетата, или поне на континента, е, че не ми се налага да се състезавам за вниманието му с някакви красиви момичета. Аз съм единствената му муза, единствената му любима, а той е изцяло мой.

– Пен!

Моят малък брат Венис крещи името ми и с трясък влиза от градината с кучето ни Аргос. Чувам стъпките на две момчешки маратонки и четири кучешки лапи по кухненския линолеум.

– Тиквата е узряла!

Ако Ез, Аш, Хекс и аз сме заети с нашите разкази и картини, то брат ми върши най-важната работа. Той се занимава с производството на храна и по всичко изглежда, че има ръце на магьосник; той успява да извади плодове и зеленчуци от калната земя около къщата. Ако навремето хората смятаха розите и диамантите за най-висок комплимент, сега ние изпитваме това чувство за глава карфиол или една ябълка.

Тиквата на Венис е малка и кръгла, с блестящ оранжев цвят. В едно друго време – наричаме го Преди – щяхме да я издълбаем като лице и да сложим вътре свещ. Деца, маскирани като демони, щяха да тропат на вратата и да искат бонбони. Сега всеки ден се молим да не дойдат истински демони и да имаме достатъчно храна, с която да преживеем през несигурните дни, които ни предстоят.

В градината растенията се вият около беседката, която Хекс и Венис построиха, и малки тикви висят като фенерчета, но не очаквахме, че тази ще порасне толкова бързо. Разбира се, градината на Венис не е обикновена градина, така че това не е толкова чудно.

Когато пристигнах в къщата след пътуването си, погребах там свещените кости на Тара, святото момиче, което гигантите убиха. Оттогава, под грижите на Венис, нещата в нашата градина растат като омагьосани.

Ако бях растение, щях да се омагьосам от Вен: очите му са гълъбовосиви, а докато работи, той гугука като гълъбче, мести поглед и стиска устни, за да скрие усмивката си.

През последните няколко месеца доста е пораснал и ме побеждава, когато се надбягваме около къщата, но той все пак си остава моето малко братче. За него постоянно се тревожех аз, когато още нямаше никаква истинска причина да се тревожа, него мислех, че съм изгубила завинаги, когато опасността надхвърли всякакви граници на въображението.

Венис, Аргос и аз влизаме в кухнята, където едно време майка ми готвеше за семейството ни. Онези страхотни вечери; приемах ги за нещо съвсем обикновено, докато един ден нея я нямаше, защото беше пометена от бурята, последвала Земетръса, а после и от ръката на един от гигантите на Кронен. Кухнята все още толкова много ми напомня за майка ми – сините и бели плочки, върху които тя беше нарисувала растения и животни, голямата дървена маса, където ни поднасяше закуската, прозорецът, който гледа към градината. Но това, че ми липсва, вече не е толкова ужасно. Така знам, че споменът за нея все още е в мен; няма я, но все пак е тук. Това е едно от нещата за загубата, които научих от пътуването си. Или може би трябва да вярвам, че е така, иначе досега щях да съм умряла от мъка.

Наистина родителите ми ги няма, морето е заляло част от градината, хладилникът и печката не работят, но за мен кухнята си остава може би най-приятната част на къщата.

Венис поставя тиквата на бара и всички се възхищаваме на правилните ивици и елегантната й дръжка. Стомахът ми вече мърмори. Може и да имаме магическа градина, но храната все не ни достига. Няма животни, които да ловуваме, дори и да бихме могли да понесем мисълта, че можем да убием животно. Гигантите са ги изяли напълно. Все пак често получаваме тайни доставки от консервирани и бутилирани храни, свещи и кибрит и дори дрехи и обувки. Не виждаме кой ги оставя нощем, а и аз не съм заловила човека, макар че опитвам. Почти сигурна съм, че това е Мърк, когото смятаме за нашия странен ангел-хранител, иначе известен като мой генетичен баща, човекът, който ме спаси от моя враг Кронен и хората му три пъти, макар и не преди Кронен да ми извади окото.

Инстинктивно пипам с ръка превръзката на окото си, нещо, което правя всеки път, когато си спомням как Кронен навираше глава в лицето ми, цупеше устни и весело поглаждаше козята си брадичка; и какво беше усещането, когато забих сабята през дрехата на Кронен, направена от изсушена кожа, и прободох човешко тяло, докато той даваше нареждане да ме убият. Да убия човек е последното нещо, което съм мислела, че мога да извърша. От друга страна, никога не съм си представяла, че животът ми ще бъде такъв, какъвто е сега.