Франческа Блок - Островът на изобилната любов

А трябва да прибавим и изкуството му, което със своя реализъм и магическо въздействие, има същата тайнствена сила.

Ез е взел крилете от въображението и спомените си, но той поне има истински млад човек, когото да рисува, при това човек, когото обожава. Не съм сигурна дали са останали някакви крилати същества в света днес, а да не говорим за много млади мъже. През времето, откакто Ез, Аш и Хекс се върнаха при мен от царството на мъртвите – или поне така ми се струваше тогава – не сме виждали никакви други хора. Всеки ден изпитвам облекчение, че никой не е дошъл да ни търси, не се е опитал да ни причини зло или да открадне храната ни, но облекчението замръзва като ледена топка в стомаха ми, щом се сетя, че може би не идва никой, защото не е останал жив човек. Сигурно са останали гиганти като Кътър, който пощади живота ми, когато му разказах как е бил клониран от създателя си Кронен. Или братът на Кътър, Бул, когото ослепих с единственото оръжие, което имах под ръка в момента – ножица.

Най-много от всичко се радвам, че не сме виждали никакви гиганти. Невъзможно е да обясня какво е чувството да си обгърнат от тези месести мазни длани, да вдъхнеш гадната миризма на гигант или да усетиш кръвта му по кожата си. Тук обаче няма гиганти, тук сме само ние, сякаш сме в някаква защитена зона, където те не могат да проникнат. Защото те сигурно са там някъде. Как иначе всички тези хора и животни биха могли да изчезнат толкова бързо? Само Земетръсът не е убил толкова много. Вярвам, че са останали гиганти, които вилнеят из развалините на света.

Аш се взира в очите на Ез, който го рисува; те са способни да правят това по цял ден. Не че ги обвинявам; аз също при всяка възможност се взирам в очите на Хекс. Просто не рисувам толкова добре, за да ги запечатам на платно. Вместо това разказвам на себе си тази текуща история за него, за всичко, което той говори и прави. Като, да кажем, в момента: чете от едно овехтяло томче на Енеидата от Вергилий, седнал на старото кресло на баща ми, огрян от слабите лъчи на следобедното слънце, които са успели да проникнат през вездесъщите облаци. Моят любим е облечен, както винаги, с черни дрехи, а косата му, която е толкова черна, че изглежда синя, е пригладена назад, така че подчертава линията на косата му, образуваща шпиц по средата на челото, и прави очите му да изглеждат по-големи. Кожата на Хекс е толкова бледа и тънка, че е почти прозрачна и аз понякога искам наистина да е прозрачна, за да виждам през нея: да погледна направо в сърцето му. Това сърце, то спаси живота ми само с факта, че е преживяло края на света и ми позволи да го намеря.

– Изобилна любов, до какви крайности водиш човешкото сърце! – прочете Хекс на глас, сякаш отгатвайки мислите ми. Енеидата разказва историята на Еней, основателя на Рим. Когато откри книгата в библиотеката на родителите ми, Хекс се побърка и ни накара всички да я прочетем; той все още ни чете отделни пасажи всеки ден.

– Както може би си спомняте, тогава Еней отхвърля любовта на царица Дидона, напуска я и тръгва да основава нова цивилизация. – Хекс понякога обича да се прави на учител.

– Изобилна любов – казвам аз. – Дори не знам какво е това? Може ли изобщо да има излишък от любов? – Изпитвам желание да отида при него и да го целуна по устните. Те са толкова меки на вид, колкото и на усещане. Представям си и острите му зъби под тях.

– Ако те заслепява за истината. Ако те парализира и ти пречи да предприемеш действия – отговаря той, без да вдигне очи от книгата. Осъзнавам, че го ревнувам от древен римски поет, умрял през 19 година преди новата ера. Той освен това е и мъж, затова не би трябвало да ме притеснява; Хекс определено се интересува само от момичета. Но забележката му ме разтревожи.

Понякога, особено след загубата на лявото си око, се чудя дали не съм сляпа за истината, но и така да е, не ми пука, стига миражите ми да включват любимите ми хора.

Отивам и сядам в краката на Хекс, прокарвам ръце по крачолите на джинсите му, за да почувствам топлотата на собствената си студена кожа, да почувствам как се извиват мускулите на прасците му.

– Ела да ми помогнеш да приготвим вечерята – казвам му аз.

– Вергилий е новият ми любим поет – съобщава той, като че ли изобщо не ме е чул.

Нацупвам се и се надявам, че устните ми ще заприличат на плътните устни на Аш, музата на Ез, дори и когато са отпуснати. Мислех, че това е Омир, с чиято Одисея животът на всички нас по някакъв странен начин съответстваше.