Франческа Блок: Островът на изобилната любов

По-късно си казваме лека нощ и отиваме да спим. Опитваме се да пестим свещите за спешни случаи, затова дните ни се ограничават от изгрева и залеза на слънцето. На мен не ми пречи, защото спя с Хекс. Той е личната ми свещ.

Хващаме се за ръце и отиваме в стаята ми. Пръстите ни са сплетени като тъкан, която разказва историята на битките ни, раздялата и събирането ни. Аргос винаги спи извит на кравай пред леглото на Венис в съседната стая, а Ез и Аш взеха старата спалня на родителите ми.

Дъските на пода скърцат под краката ни, подути

от влагата, просмукала цялата къща. Аз треперя от студ и от очакването, че ще падна в прегръдките на любимия си. Когато стигаме до леглото, Хекс застава с лице към мен, взима дясната ми ръка и я слага на гърдите си, така че да усетя сърцето му, да, то тупти под татуировката, която гласи Безсърдечен . Хекс е най-сърдечният човек, когото познавам, но често се преструва, че е „закоравял тип”, както се изразява. А той е и такъв, също. Именно той ме научи да се бия със сабя, той ремонтира течащия покрив и ровеше из боклуците да намери парчета здраво стъкло, за да поправи счупените по време на водовъртежа прозорци. Нашата розова двуетажна къща с дървена обшивка може и да не е водоустойчива, но е доста защитена и солидна в сравнение с всичко, което видях там навън, като се изключи леговището на гигантите, разбира се, но това не се брои.

– Усещаш ли го? – казва Хекс. – Излишество от любов, бейби. – Пулсът му е толкова силен, че си представям формата на сърцето му, сякаш го държа в шепите си.

Слагам неговата ръка на моето сърце.

– Няма такова нещо.

Той ме вдига – макар и да сме почти еднакви на височина, винаги е бил по-силният – и ме слага на леглото. Треперя, но после той отстранява студа с топлото си тяло и заравя лице под ключицата ми, така че косата му ме гъделичка по брадичката. Отвън достига шумът на морето, нашият музикален микс. Понякога се чудя какво има там в океана, дали има живот, дали светът все още съществува по другите брегове. Дали Земетръсът и последвалото го цунами са били усетени по цялата планета? Дали други гиганти са унищожили голяма част от населението там? Мога да се чудя цяла нощ, но за момента искам само да кажа молитвата на майка ми и да слушам пулса на Хекс, искам само да останем в нашия таен дом до смъртта си.

– Защо каза, че се страхуваш от илюзии? – прошепвам на Хекс, но вече вкусвам първите омайващи листенца на цветето на съня.

– Защото мисля, че всички ние тук в известен смисъл изпадаме в безсъзнание. А не можем да си позволим това. Трябва да сме силни. Не знаем какво ще се случи по-нататък.

Това е почти достатъчно, за да се разбудя. Но не съвсем.

Сънувам майка си. Грейс. Тя е в стаята с мен – усещам я съвсем реално. Виждам дългата й коса и бялата й нощница, развяваща се на соления морски вятър, който нахлува през прозореца. Очите й са светлосини, също като на Венис. На главата й има коронка от злато и барокови перли, а на ръката й е кацнала бяла гълъбица. Тя изглежда млада и здрава, а не като слабото полумъртво тяло, което държах в ръцете си при последната ни раздяла. Всичките тези глупости, че съм приела загубата, защото пазя спомена за нея, са се изпарили. Сърцето ми се свива. Дори и в съня си чувствам как по лицето ми се стича поток от горещи сълзи и усещам соления им вкус в устата си. Протягам ръце към нея, веднъж, втори път, трети път, но всеки път тя се отдръпва.

Знам, че майка ми иска от мен да замина, да отида някъде, но не разбирам. Иска да отида в Париж? Атина? Рим? Венеция! Майка ми най-много обича Венеция, очевидно; затова е кръстила брат ми на този град. Спомням си пътуването ни до Европа, когато бях десетгодишна. Тогава ми се струваше, че този град не е истински – гондолите, малките канали, които течаха между древните, отрупани с орнаменти сгради. Дали Венеция в Италия все още съществува? Но не, не това има предвид майка ми. Тя има предвид нещо друго. Тя иска да замина далеч от къщи и да свърша нещо важно. Показва ми една малка картина, която е нарисувала. Тя е на мъж с огромни успокояващи очи, широки ноздри, пълни устни. И корона с еленови рога на главата.

Питам я кой е той, а тя отговаря, че той е цар и трябва да отида да го намеря. Питам я дали може да дойде с мен. Само тогава бих тръгнала, казвам аз. Тя поклаща глава, не, не може. Трябва да го направя сама. Светът разчита на теб, казва тя.

Какъв свят?

На следващия ден се събуждам в прегръдките на Хекс. Толкова ми е удобно и топло, защо изобщо да ставам? Но нещо ме подтиква. Въпреки студа и булото на съня, което все още обгръща тялото ми, отивам до прозореца. Небето е сиво както обикновено и сред облаците не просветва розово пламъче, а морето на прага на къщата ни е с цвят на разтопено олово.