Луиз Бегшоу: Когато тя беше лоша

Но Лита знаеше защо. Имаше си причина — онова високо и слабо момиче от Бостън с дълга руса коса и провинциално имение. Лита нямаше да търпи това положение.

Щом Беки иска война, така да бъде!

Минаха цели две седмици, преди Беки да разбере какво става. Шарън имаше добро обяснение, но това не я успокои особено.

— Ти беше на меден месец — каза приятелката й и вдигна рамене. — Никой не иска да го притесняват по време на медения му месец, нали? А и ти беше толкова щастлива. Не можах да събера кураж и да ги съобщя лошите вести.

Беки бе ядосана, но разбираше. Беше толкова влюбена в Лоугън, че едва ли разсъждаваше трезво. След онази първа страстна нощ с него не бяха напуснали къщата целия следващ ден. Хапнаха каквото имаше останало от преди. Лоугън слезе долу и донесе дебели филии хрупкав хляб, сирене и лъскави червени ябълки.

— Не искам да мърдаш от леглото! — изръмжа той. Храната й се струваше просто прекрасна, сякаш никога по-рано не бе вкусвала ябълки, нито сухо чеширско сирене.

Имаха нужда от храна, за да продължат с нови сили да се боричкат в леглото. Макар да обичаше Лоугън силно и да бе направо влюбена до полуда в него, когато той сграбчеше крехкото й тяло и я приковеше към матрака, когато галеше бедрата и дупето й, когато слизаше с език между краката й и проникваше в нея, я обземаше първична и чисто животинска страст и Беки се задъхваше, обливаше се в пот и се нуждаеше от още храна.

Влизаха заедно под душа и правеха секс и в банята, тъй като Лоугън толкова се възбуждаше, докато сапунисваше корема и гърдите й с дланите си, че не можеха да стигнат дори до спалнята. Завесите останаха спуснати и те се любиха пред огъня в камината на долния етаж в малката всекидневна. На другия ден се пренесоха във Феърфийлд, но Беки не успя да свърши никаква работа. Как би могла, щом в стаята й имаше огромно двойно легло? Двамата с Лоугън най-накрая се бяха появили на долния етаж, хванати за ръка, за да хапнат и да си вземат дрехи за преобличане, но той не се откъсваше и за миг от нея, галеше я през джинсите, гризваше леко врата й, вдъхваше аромата на тялото й — като животно, което маркира завоеванието си. Затова Шарън се бе опитала да се държи настрани, да следи хотелите и да не тревожи шефката си.

Само че сега нямаше избор.

— Още отменени резервации. — Това бе меко казано. Повече от половината гости на „Ланкастър-Лондон“ бяха поискали да им върнат парите за резервациите за зимната почивка, която Беки бе организирала с толкова труд, включвайки мотиви от произведения на Дикенс. В „Ланкастър-Единбург“ заявките за Деня на свети Валентин, току-що направени, сега бяха отменени — деветима човека, група от Палм Бийч, Флорида, се отказваха — без никакво обяснение. — Чувам лоши отзиви от Ню Йорк. Разни слухове. Върнах им парите. Реших, че ти ще искаш така. И изпратих възглавнички — бързо добави Шарън.

— Да, да. Правилно си постъпила.

На Беки й се прииска да си загризе ноктите от яд. Справяха се отлично, но бяха похарчили и доста пари. Без гостите и с огромните суми, които плащаха, „Ланкастър“ щеше да изпадне в ситуация, която наричаха „криза в бюджета“.

Независимо дали приемаха гости или не, на персонала трябваше да се плаща. Имаше ипотеки. Беки разполагаше със спестени средства, разбира се, но щеше доста да се затрудни. Ако продължаваше така, щеше да й потрябва допълнителен заем.

Не бяха работили много дълго, та кризата да не ги засегне. Целият бизнес на Беки се крепеше на добрата й репутация. Ако нещо се объркаше…

Тя крачеше неспокойно напред-назад в библиотеката.

— Заради онази Лита Конрън е. Проклета кучка! Мислех, че сме сключили споразумение.

— Може би примирието е изтекло.

— Може би. — Лицето на Беки изглеждаше мрачно. — Няма да я оставя да ме унищожи. Шарън, обади се на банките. Уговори ми среща за нова кредитна линия. Мога да играя също толкова грубо, колкото и тя.

Шарън кимна и тръгна към телефона, но той звънна, преди да е достигнала до слушалката.

— Добро утро, хотели „Ланкастър“ — каза тя. После веждите й подскочиха нагоре. — Почакайте за секунда. Ще проверя дали може да говори с вас. — Закри слушалката с длан. — Представи се като Розалита Конрън.

Беки грабна телефона.

— Резервацията е на името на Линкастър. Барон Ланкастър — повтори Пийт Бесъл.

Стоеше пред входа на „Уилтън“, на „Пикадили“, прочутия рибен ресторант, предпочитан от висшата класа и политиците в Лондон. Вече мразеше това място. Първо, не харесваше особено рибата. А сега и тази приглушена светлина и тихите учтиви разговори, които изпълваха помещението, го караха да се чувства неловко, сякаш обувките го стягат. Леко размърда мускули в скъпия си костюм от „Сакс“ и му се прииска да е облечен с нещо по-британско. Повече в стила на „Савил Роу“.