Пол Дохърти - Душегубеца

Конникът изруга, обърна коня си и се взря през мрака към скованата надве-натри табела, забита на кръстопътя. Нощта беше мразовита. Режещият вятър, който брулеше есекската равнина, проникваше през дрехите му и вледеняваше потта, избила по врата и гърба му. Андрю Кавъндиш, близък приятел на Уилям Купър, член на тайните служби на Уолсингам 2 2 Франсис Уолсингам — министър на Елизабет I, известен като един от най-ранните представители на модерното разузнаване. — Бел.прев. , спусна забралото върху лицето си, за да предпази носа и устата си от студа, нахлупи шапката си с мека периферия и се загърна още по-плътно в наметалото си. После се наведе напред и потупа коня си по врата.

— Спокойно, момиче — промърмори Кавъндиш.

Той слезе от седлото, бръкна в дисагите си и извади оттам шепа овес. Конят веднага навря муцуната си в ръката му и започна да хапе пръстите му.

— Знам, знам — каза Кавъндиш, разтваряйки дланта си. — Студено ти е и си гладна. Е, господарят ти се чувства по същия начин…

Кавъндиш погледна към облаците, които препускаха из звездното небе. Слава Богу, луната беше пълна — без нейната светлина наоколо щеше да е тъмно като в рог, а на него му оставаше още много път. А дали нямаше да е по-добре да спре за през нощта? Ако го стореше, щеше да пристигне в Лондон следващия следобед. Там вече щеше да е в безопасност…

Той нави юздите около дланите си и гневно се взря в килнатата на една страна табела. Това можеше да е работа на вятъра или пък на някой шегаджия, но така или иначе, Кавъндиш не знаеше накъде да продължи. В този момент конят му изцвили и отскочи назад, а копитата му се забиха в каменистата земя. Конникът застана нащрек и потупа големия кавалерийски пистолет, затъкнат в кобура на седлото.

— Стой, момиче! — каза Кавъндиш успокоително. — Стой!

Той се върна на седлото. Ръцете и гърбът още го боляха от дългата езда. Конят отново изцвили и неспокойно се размърда под него, изтръгвайки от гърлото му още една ругатня. Кавъндиш разкопча кобура; оръжието вътре беше заредено и готово за стрелба. От какво ли се беше уплашило животното? Може би самото място му действаше така. По кръстопътищата бесеха престъпници и освен това под утъпканата земя гниеха телата на множество самоубийци, погребани със забит в сърцето дървен кол. Прокълнато място, обитавано от призраци! А дали не го преследваха? Кавъндиш обърна коня си и се загледа в посоката, от която беше дошъл. По пътя не беше забелязал нищо подозрително, но въпреки това чувството, че някой го наблюдава, не го беше напускало още откакто беше тръгнал от Челмсфорд.

Кавъндиш беше вечерял в „Главата на турчина“ с купа месна чорба и кана ейл. В салона на кръчмата беше топло, а бумтящият в камината огън и висящите от таванските греди връзки лук и парчета шунка придаваха на помещението уютен вид. Местните явно бяха свикнали с пътниците и се бяха държали добронамерено, но въпреки това Кавъндиш беше усетил, че го изучават.

Както и да е, в момента по-важното беше да стигне до Лондон и да съобщи на Уолсингам и на Уилям Купър онова, което беше научил за свещеника и най-вече за онзи отвратителен вещер, Душегубеца. Кавъндиш беше възпитаник на Кеймбриджкия университет и винаги поемаше задачите, които му възлагаха. Този път обаче му беше коствало големи усилия да повярва в онова, което Уолсингам му беше прошепнал в онази тайна стая с кадифени завеси в Тауър. След като беше изслушал главния шпионин на кралицата, Кавъндиш се беше наканил да стане и да си тръгне, но мълчаливото присъствие на Уилям Купър го беше уверило в думите на господаря им. После Уолсингам, с неговите сурови очи, чувствени устни и елегантно оформена козя брадичка, го беше хванал за китката и така го беше ощипал, че Кавъндиш беше потръпнал от болка.

— Андрю, мило момче… — беше оголил зъби Уолсингам, както правеше винаги, когато се развълнуваше или пък когато се канеше да издаде някоя голяма тайна.