Луиз Бегшоу - Родена в понеделник

Джанет и Лили печелят по четиридесет хиляди на година. А аз едва шестнадесет.

Те са на двадесет и осем и двадесет и три. Аз съм на тридесет и две.

Все пак, колкото и да е наивно, не преставам да вярвам, че един ден животът ми ще се промени. Работя в обещаващ бранш. Загубих четири години, докато си намеря работа като асистент по подбор на сценарии, но сега съм служител на престижна продуцентска компания с луксозен офис в Ковънт Гардън. Имам пенсионна и здравна осигуровка.

Може пък да успея, нали? Да намеря игла в копа сено, един-единствен велик сценарий, който да препоръчам. Тогава може би ще бъда повишена в изпълнителен продуцент като Кити. Ще спечеля милиони и ще получа Оскар…

Случвало се е с други хора. Непрекъснато се случва. Понякога ми хрумва да променя живота си, да потърся по-добре платена работа някъде другаде, но какво бих могла да върша? Няма да бъде във филмовата индустрия. Тук плащат малко на заемащите низши длъжности, защото толкова могат да си позволят. В града има поне четиридесет малки Анни, току-що завършили филмовата академия, които са готови да убият за моето място. Освен това нямам време да мисля за промяна, защото съм твърде заета. Спестявам доста, като плащам само триста лири наем за този апартамент. Вместо пари, давам на Лили и Джанет всички покани и билети, до които мога да се добера — за филмови премиери, приеми на филмовите къщи и VIP пропуски за клубове.

Доволна съм, защото и без това не ходя на такива места. Всички гости са богати, красиви и преуспели. Аз не отговарям на това описание, така че си стоя у дома и чета лоши сценарии.

— Мога да ти помогна да промениш външността си — предлага Джанет.

— Не мисля, че ще има полза, но все пак благодаря.

— Хайде, зная, че ще успея да направя нещо — настоява Джанет.

— Външността не е важна, нали? — възразявам. — Харесвам се такава, каквато съм!

— Дали Брайън мисли така? — лукаво казва Лили.

Брайън е приятелят ми. Работи като банков чиновник в „Барклис“. Малко е слабичък и има проблеми с потенето и лошия дъх, но деликатно се опитвам да ги реша. Твърди, че не го интересува как изглеждам, защото истинската красота била вътрешната. Често чувам тези думи.

Самият Брайън не е красавец. Кльощав е, от време на време получава обриви и кожата му заприличва на пица с чушки. Освен това е по-нисък от мен… но кой ли не е? Все пак една жена трябва да си има приятел, нали? Особено ако е грозна. Мъжката компания е добра защита срещу съжалението на околните, така че поддържам връзка с него.

— Брайън ме харесва заради това, което съм — дръзко заявявам на Джанет.

— Добре — шеговито отвръща тя, — както кажеш.

Някой звънва на входната врата и тя скача. Лили изведнъж се отдръпва от огледалото. Сърцата им се разтуптяват винаги когато чуят звънеца, телефона или каквото и да е. Очакват да им се случи нещо страхотно. И защо не? На красивите момичета винаги им се случват страхотни неща.

— Да?

— Здравей, Брайън е — чувам провлачения му глас.

— Говорим за вълка… — леко се засмива Джанет. Не може да се сдържа. Флиртува с всеки, който носи панталони, дори с мъже, с които за нищо на света не би искала да бъде видяна. — Тъкмо разговаряхме за теб. Качи се горе.

— Добре — глуповато отвръща той.

Ставам и поглеждам лицето си в огледалото.

— Е, вече е твърде късно да направиш нещо по въпроса за разкрасяването — просъсква Лили.

След секунда чувам шума на асансьора. Апартаментът ни се намира на Тотнъм Корт Роуд над книжарница за феминистична литература, в една от старите викториански сгради с допотопни, тесни асансьори. Вътре се побира един нормален човек или две манекенки. Общо взето, чувстваш се като в ковчег без кадифена облицовка.

Брайън отваря вратата и излиза от кабината. Облечен е с бяла полиестерна риза с къси ръкави и провиснал панталон, но се радвам да го видя. Все пак ми е гадже. Да, имам гадже!

— Здравей, скъпи — целувам го по бузата. — Влез.

— Здрасти, Брайън — изчуруликват Лили и Джанет в един глас, мятат коси и приглаждат вече достатъчно прилепналите си дрехи.

— Здравейте — казва той, ококорил очи.

Неприятно ми е, че ги зяпа така. И аз съм тук, за бога.

— Искаш ли кафе? — питам с нескрито раздразнение.

— О, не — отговаря той и продължава да зяпа съквартирантките ми.

Покашлям се.

— Ще излизаме ли?

— Мислех, че си затрупана с много работа — невинно казва Джанет. Усмихва му се и избелените й зъби заблестяват. — Нали знаеш каква е Анна, все работи, работи…