Луиз Бегшоу - Родена в понеделник

— О, вие сте гений — възкликвам. — Толкова съм ви благодарна.

— Винаги съм готов да помогна на хубаво момиче — казва той с лек поклон.

„Хубаво момиче!“ Хм. Сигурно тук е по-тъмно, отколкото предполагах.

— Кой е тук? Не можете да влезете всички! — провиква се гардеробиерката и се устремява към нас. — Позволявам си пет минути почивка и всеки… О… — внезапно застива. — Извинявайте! Не беше нужно да влизате. Веднага щях да го намеря — казва тя, разтапяйки се от любезност.

— Загубих номера си — извинява се непознатият.

— Запомних как изглежда палтото ви, господин Суон.

Толкова съм изненадана, че загубвам равновесие, политам назад и събарям цялата закачалка с палта.

— По дяволите! — изревава жената.

— Не се безпокойте, няма нищо — казва Суон и ми помага да стана. Благодаря на бога, че е полутъмно и не може да види как се изчервявам. — Лесно ще ги вдигнем.

С една ръка изправя закачалката заедно с всички палта.

— А, добре — мънка жената, поразена.

— Съжалявам — извинявам се аз.

— Следващия път бъди по-внимателна — сопва ми се гардеробиерката. Но погледът ми е втренчен в Суон.

— Успокой се, беше забавно — уверява ме той. — По-забавно от речта.

Намига ми.

Грабвам чантата. Смея да твърдя, че дори аз никога не съм се излагала така.

— Най-добре да тръгвам — казвам. — Пазете се.

Господи, как можах да го изтърся? Пазете се?

— Приятно ми е да се запознаем. Как се казвате?

— Анна. Анна Браун — отговарям. — Е, довиждане, господин Суон.

— Марк — настоява той и се усмихва. — Чао, Анна.

— Къде изчезна, по дяволите? — пита Кити и дръпва чантата си от треперещата ми ръка. — Не можа да чуеш речта на Марк Суон.

— Хм… да.

— Жалко за теб. Донеси ми още една чаша шампанско — нехайно казва тя.

— Разбира се — отвръщам, доволна от възможността да се измъкна.

Е, добре поне, че никога няма да узнае за случката. Нали?

Съквартирантката ми Лили се е закотвила пред компютъра си. Жълтата й лачена къса пола подчертава тъмнозлатистия загар на дългите й крака. Блузата й е от бяло еластично жарсе и под нея се открояват съвършените й силиконови гърди. Лъскавите руси коси се спускат по гърба й.

Аз също съм облечена с най-хубавия си летен тоалет. Черни джинси, черна тениска и обувки „Док Мартинс“. Едноцветното облекло „оптически вталява фигурата“, както винаги казва Лили. Все пак, не изглеждам, сякаш съм се стопила. Нито хоризонтално, нито вертикално.

И двете ми съквартирантки са модели. Не участват за ревюта, само във фотосесии. Лили е метър и шестдесет и пет, а Джанет метър и шестдесет и осем, но са стройни и нежни, особено Лили, която прилича на момиченце. Аз стърча и над двете и ръстът ми е подходящ за професията им, но бих станала манекенка само на някоя друга планета. Хората любезно ме описват като закръглена. Безспорно съм едра жена. Наистина съм висока, но не съм кльощава дългучка. Имам яки ръце, коремче, огромен бюст, почти никаква талия и приличен задник — не е дебел, но е малко сплескан от седене по цял ден, а от това, че краката ми са прави, няма голяма полза. Не бива да ги показвам, нали? Ако човек изглежда като мен, не би искал да привлича внимание. Най-често нося равни обувки и широки дънки. Камуфлаж.

Какво мога да кажа за лицето си? Дъщеря съм на чаровник с мъжествени йоркширски черти и прелестна майка. На петдесет години все още е красива. Има скули като на Мишел Пфайфър, на които можеш да окачиш кърпа. Не е много висока, метър и шестдесет и три, с крехко тяло, огромни сини очи и прекрасни гарвановочерни коси. По-скоро би могла да мине за майка на Джанет, отколкото за моя.

Но аз явно съм се метнала на татко. Къде е стройната фигура на мама? Къде е гарвановочерната й грива? Няма и помен от тях. А малкото чипо носле, толкова нежно и женствено? Не съм наследила нищо от нея. Имам рядка пепеляворуса коса, лунички, едро, силно тяло и голям нос, съразмерен с широкото ми лице. Докато растях, татко често ме наричаше хубавица. Постепенно разбрах, че това не е вярно. Когато Джак Лафърти, който трябваше да бъде мой кавалер на една дискотека в четвърти курс, ми върза тенекия и станах за смях пред всичките си съученици, все още недоумявах защо постъпи така. Следващата година на голямото тържество в училище „Сейнт Джон“ всичко ми се изясни. Петокурсниците празнуваха завършването си с голям купон в класическата гимназия в другия край на града. Готвихме се за него цяла година. Повечето момичета не желаеха да бъдат придружавани от кавалери, защото момчетата от „Сейнт Джон“ бяха апетитна плячка и съученичките ми искаха да опитат късмета си с тях. Не се срамувах, че нямам кавалер, нали повечето момичета нямаха. Издокарах се, както всички. Прекарах съботния следобед във фризьорски салон и получих като подарък безплатен грим „№ 7“ (тогава сините сенки бяха на мода). Избрах рокля „Лора Ашли“ от черно кадифе, с панделка отзад. Знаех, че съм твърде висока и носът ми е голям, но все още не се срамувах от това. Мислех се за хубава. И принцеса Даяна бе висока и с голям нос, но хората я смятаха за най-красивата жена на света. Не бях излизала с много момчета, но си въобразявах, че е, защото повечето се срамуват да ме поканят.