Луиз Бегшоу - Родена във вторник

Но тази сутрин се налагаше да го направя. Да го тормозя за увеличение на заплатата, имам предвид. В крайна сметка бяха минали четири години, а и всички харесваха най-много моите рецензии. Бях си направила сметката, докато пътувах, притисната в консервената кутия, на която приличаше Северната линия на метрото в пиковите часове; не бих могла да живея никъде в Лондон с това, което ми плащаше, дори и ако си делях апартамента с друг!

Горкият Кен. Изпробвах мислено различни начини да го помоля. Но щях да му се отплатя, щях да работя двойно повече. Дори можех да му предложа да му помагам и за рекламите. Или нещо друго.

Съвсем разумно, нали?

Слязох от метрото на спирка „Кенингтън“ и се озовах под сивото, облачно утринно небе. Времето бе влажно, но меко. Бях взела назаем чадъра на Оли и носех един от най-елегантните си тоалети — най-новите си джинси и стара тениска с дълги ръкави на „Бон Джоуви“ от осемдесет и шеста година с надпис „Хлъзгав, когато е мокро“, което си беше класика. Излъсках туристическите си обувки с мазилото за моментален блясък и дори бях подбрала най-хубавия си черен ластик за коса, за да вържа косата си на конска опашка. Беше от кадифе. Едва ли можех да се издокарам повече, нали?

Бях сигурна, че изглеждам делова като за човек от света на медиите.

Ето че пристигнах. Тясната уличка покрай Колоната на адмирал Нелсън изглеждаше особено мръсна днес. Поизпънах рамене и натиснах звънеца.

— Кой е? — обади се бодро Кен.

— Луси е.

Не каза нищо, само ми отвори да се кача. Но ми звучеше необичайно весел. Може би все пак нямаше да е толкова трудно.

Изкачих се нагоре, покрай шивашкия цех, който жужеше от обичайната си окаяна заетост, и влязох в тесните ни офиси. Кен седеше на стола си до мръсния и напукан прозорец. Беше с изцапана тениска и ухилен до уши.

Озърнах се. Нямаше никой друг. Идеално!

— Здрасти — обърнах се аз с най-дружелюбния си тон.

— Как си, Луси? — озари ме с усмивката си той. — Прекрасен ден, нали?

Погледнах неуверено към ситния дъждец, който бе започнал да се сипе в уличката навън, и към надвисналите облаци в небето.

— Хм… да!

— Наистина прекрасен, чудесен ден.

— Само дето е малко влажно — не се сдържах аз. — И е някак мрачно.

— Влажно! Мрачно! — Кен размаха ръце, сякаш да отблъсне подобни дребни неприятности. — Така е през март, нали? Такъв е сезонът. Човек трябва да обича сезоните.

Зяпнах, го. Какво ставаше? Кен обикновено бе потиснат и мрачен като магаренцето Йори, приятеля на Мечо Пух, в някой особено лош ден.

— О, Луси, радвам се да те видя — стана, тръгна към мен и преди да се усетя, се озовах в прегръдките му.

Хм. Това вече бе прекалено. Моята фея кръстница явно се беше събудила от дългия си сън и сега беше в настроение да изпълнява желания.

Реших да използвам момента.

— Кен, питах се дали не можем да си поговорим за бъдещето?

Много се гордеех със себе си. Стараех се да избягвам конфронтацията. Леко загатвах за темата.

— Бъдещето! — радостно извика той. — О, да, можем да поговорим за бъдещето. Всъщност ти ще си първата, която ще научи!

— Какво да науча?

Кен седна и направо засия насреща ми.

— Аз — бавно започна той — продадох списанието.

— Какво? — възкликнах аз.

— Продадох списанието.

Строполих се тежко на най-близкия стол.

— Продал си „РС геймс юнивърс“?

— Съвсем вярно. На „Асошиейтид мегазинс“.

— Но ние нямаме никакъв тираж.

— Явно сме имали достатъчно, че да ги притесним — злорадо се обади Кен. — Достатъчно, че да искат да ни няма. Искат да наложат своето име.

— „РС геймс галакси“.

— Точно така.

Ние мразехме „РС геймс галакси“ и всичко, което то символизираше. Беше рупор на корпоративната компютърна журналистика и никога не критикуваше игри от големите компании.

— Но ние мразим…

Кен вдигна ръка.

— Знам какво се каниш да кажеш, Луси. Но човек не може да мисли по този начин, когато трябва да ръководи собствен бизнес. „Асошиейтид“…

— Те са врагът, нали така?

— „Асошиейтид“ ми направиха щедро предложение — отвърна Кен. — Само за да прекратя дейността. Не можехме да продължаваме вечно така, Луси.

— Но…

— Време е да пораснем — заяви той доста строго. — Да бъдем зрели хора. Да се държим разумно.

Погледнах многозначително към тениската му, на която имаше надпис „Кой се изпусна“ с огромни червени букви.

После се сетих за нещо.

— Какво имаш предвид с това за прекратяването на дейността? Не им ли продаде списанието, за да стане… — не бях сигурна — сливане или нещо такова?