Луиз Бегшоу - Родена във вторник

— Стига, Луси — подхвана тя с онази бляскава усмивка, която не мога да понасям. Обзалагам се, че е била лидер на момичешкия клуб и е припявала с цяло гърло любимата им песничка. — Не можеш да продължаваш така. Нали, Оли?

— Как? — попитах аз възмутено.

— Така — Виктория махна презрително към стаята ми с перфектния си маникюр. — Направо е нелепо.

— На мен ми харесва — уверих я аз, надявайки се тонът ми да е бил достатъчно твърд.

— О, така ли? — тя се засмя с онзи неин пренебрежителен смях. — Харесват ти тези филмови плакати?

— Филмовите плакати са класически декор.

— От „Умирай трудно“ и „Хищникът“ ли?

— Класика — отговорих твърдо.

— А какво, за бога, е това? — старателно поддържаните й нокти потропаха по оръфания лист бяла хартия, изписан с черен маркер, който гордо висеше над леглото ми.

— Програма. На „Оейзис“. Всъщност е от много ранните им години. Хиляда деветстотин деветдесет и пета. От „Астория“ — уверих я аз с — вярвам, че ще се съгласите — оправдана гордост.

— Каква програма?

— Не говориш сериозно — сега бе мой ред да я изгледам презрително. — Това е списък с песните, които групата ще свири. Феновете я закачат на сцената, за да не забравят реда.

Виктория сви тънките си устни. Не бе особено красива, ако питат мен, макар да притежаваше класа. Успяваше да подчертае максимално онова, което има, ако си падате по такива неща. Нали се сещате, слагаше си червило и подходящи сенки на очите, носеше къси розови роклички, комбинирани с къси жилетчици и обувки с каишки, които изглеждаха адски неудобни…

— И защо изобщо я пазиш? — попита тя.

— Това е от ранния период на „Оейзис“. Част от историята на рока.

— Историята на рока! — Виктория се засмя деликатно. — Я стига, Луси. Можем да оправим нещата. Скъсай тези глупости и мога да ти намеря прекрасни тапети на Лора Ашли с мънички цветчета в бургундско червено. Сръчна си и съм сигурна, че на двама ви с Оли ще ви е нужен само ден, за да ги залепите — не предложи сама да помогне. Разбира се. — И ще изхвърлим всички тези стари списания — вдигна един класически брой от осемдесет и седма година с Аксел Роуз на корицата, като го стисна с два пръста, сякаш е нещо заразно. — Боклукът — заяви тя — действа зле на душата. Трябват ти няколко красиви бежови килима и повече пространство тук. Нямаш си дори огледало!

В думите й имаше толкова несправедливост, че дори не знаех какво да й отговоря.

— За какво ми е огледало?

— За да се оглеждаш — заяви тя най-сериозно, сякаш съм идиотка.

Свих рамене.

— Знам как изглеждам, благодаря.

Оли направо щеше да се задуши от смях. Попиваше всяка думичка, предател такъв!

Виктория хапливо отбеляза:

— Съмнявам се.

Подръпнах косата си. Надявах се, че не е заприличала отново на разплетена кошница.

— Помогни ми, скъпи — обърна се глезено тя към Оли, с онзи задъхан тон на малко момиченце. Миглите й пърхаха като луди. — Накарай Луси да разбере, че трябва да направи нещо за тази… стая.

В устата й „стая“ прозвуча като „бърлога“.

— Не ме въвличай в това, скъпа — лениво отвърна както винаги Оли. — Стаята си е на Луси, може да прави каквото си иска с нея.

Вики се нацупи, но после ме остави на мира. Винаги оставяше на Оли последната дума и никога не му противоречеше.

Питах се дали именно затова той я харесва толкова много.

За миг се замислих какво ли щеше да е, ако аз оставях на Оли последната дума. Ако не го дразнех безмилостно седмици наред, след като Шотландия загуби от Италия в шампионата на шестте страни, макар че русокосият му негодник ми го бе върнал, когато ние загубихме от Франция.

Виктория никога не дразнеше Оли, освен с нещо от рода на: „Ооо, виж само какви бицепси“ или „Четох, че си спечелил ново дело, скъпи, скоро ще те направят съдия“.

Докато аз заявявах: „Как можеш да търпиш тази ужасно досадна работа?“. Истината е, че не ревнувах от Виктория. Или поне не в романтичен план. Когато се нанесох в жилището му, двамата с Оли си поговорихме напълно откровено. Казах му: „Виж какво, приятел, не се и опитвай, защото не излизам с приятелите си“. Което според него било съвсем кратко и ясно.

Това си беше мое правило. Да излизаш на срещи с приятели винаги е катастрофа. Много добре го знаех; бях излизала на срещи с момчета, които са ми приятели, и винаги всичко бе свършвало катастрофално.

Но пък ако той беше проявил някакъв интерес, все щеше да каже нещо. Всичките ми стари гаджета се бяха опитвали, макар че и на тях им бях изнасяла същата реч.