Луиз Бегшоу - Съдба

Ненадейно?

Ясно. Значи не й беше казал. Искал е да започне на чисто и всички други глупости. За да е по-добре за всички…

Кейт не си направи труда да възрази. Какъв смисъл имаше? И последната искрица от надеждата, която бе таила толкова дълго, угасна у нея, но това бе нищо в сравнение с продължаващата болка от загубата на майка й. Тя бързо извъртя нещата. Каза му да й изпрати двайсет хиляди долара.

Той се изсмя. Нямал толкова.

Изсмиването му беше грешка. Разгневена, Кейт му се закле, че ако не й изпрати парите, ще се появи във Флорида и ще му цъфне на вратата. За да каже здрасти на мащехата си и братчетата си. О, и ще доведе ченгетата със себе си за неплатените издръжки. Той й бе задължен.

— Почакай — захленчи баща й. — Имам нужда от време, скъпа. Дай ми малко време.

— Не съм ти „скъпа“. Името ми е Кейт. И ще ти дам време.

— Добре — въздъхна той с облекчение. — Добре…

— До петък. Това са четири работни дни. Което означава, че ще изпратиш парите утре, за да могат след три дни да са в сметката ми. Не ми се ще да изоставам с наема. Мама винаги го плащаше навреме. А не мога да работя, трябва да ходя на училище. А после в университет.

— Не мога да ги намеря толкова бързо — запротестира той.

Кейт отбеляза, че баща й не си направи труда да я попита за университета, за мечтите й. Не му пукаше за нея.

— Ясно, тате. До вторник тогава.

— Добре. Ще получиш парите.

— Ако не ги получа, ще се видиш на цялата първа страница на местния вестник, както и в съда. О, и ще се грижиш за мен, докато навърша осемнайсет. Разбрахме се, татко. Действай.

Тя затвори.

Парите се появиха в сметката й в петък и допълниха нищожната сума, която майка й бе оставила в края на месеца. Бяха достатъчни — покриваха наема за две години, докато станеше на осемнайсет и се изправеше пред следващия етап от живота си.

За първи път в живота си Кейт почувства някаква сила в себе си.

Тази сила съществуваше там, между тъгата — като глухарче, подаващо се измежду паветата. Тя се бе нахвърлила върху онази невестулка баща си и го бе смазала. Получи каквото искаше, и то само с едно обаждане по телефона. Помисли си колко би се гордяла с нея майка й.

Те все още имаха своя план. Кейт за нищо на света нямаше да прахоса онова, което бе направила за нея майка й, за което се бе борила през всичките тези години. Договорът им бе свещен и тя щеше да се придържа към него.

Изтегли малко пари от сметката си и ги даде на хазяина, плати му в брой и получи разписка. После си отиде вкъщи.

В понеделник отново беше в училище и залегна над уроците — по-усърдно от всякога.

— Не знам какво да те правя — каза сестра Аугустина.

Тя впери поглед в младата жена, седнала пред бюрото й, и я изгледа с дълбоко подозрение. Всичко беше както трябва на хартия. Момичето действително беше сираче — баща й я бе изоставил, — макар че очевидно разполагаше с някакви пари. Нямаше нито едно отсъствие. Учителите твърдяха, че в клас тя дава всичко от себе си; може и да не беше сред най-надарените ученици, но беше умна и работеше усърдно. Наистина, отмяната на училищната й такса беше най-лесното.

И въпреки това… Сестра Аугустина ръководеше това училище от петнайсет години и отдалеч познаваше мошениците. Красивата Кейт Фокс седеше там прилежно, но не го правеше от сърце. Училището получаваше малко дарения; през повечето време трябваше да плаща дългове. Стипендиите бяха строго ограничени. А Кейт Фокс… Тялото й седеше в клас, но главата й беше другаде.

Проблемът бе красотата й. Тя беше наистина смайваща. Предвид работата си, сестра Аугустина бе заобиколена от здравето и безгрижието на младостта. Но Кейт Фокс беше различна. В нейните ръце красотата беше оръжие. Всъщност тя никога не престъпваше установените изисквания за облеклото; за разлика от някои други момичета, не навиваше ръба на полата си, за да я скъси, и не смъкваше чорапите, за да оголи прасците си, нито пък оставяше горното копче на евтината си синя училищна блуза разкопчано. Нямаше дупки на ушите, не носеше червило и сенки.

Но Кейт Фокс привличаше погледите.

Косата й. Боядисана евтино, но сносно — в блестящ меднорус цвят. Тя винаги се спускаше лъскава по гърба й. Три пъти седмично й я фризираха с отстъпка в евтиния фризьорски салон близо до деликатесния магазин. Беше идеално поддържана, а краищата й — остри като бръснач — се движеха край лицето й като в реклама на шампоан. Директорката бе виждала как момчетата — по-малки и по-големи — въздишаха по златната коса на Кейт Фокс. Лицето й бе лишено от грим, но кожата беше безупречно гладка — но как би могла да вини момичето, че се храни правилно и се наспива хубаво? Ноктите й бяха оформени в елегантен традиционен френски маникюр. Понеже червилото беше забранено, тя си слагаше безцветен гланц — а може и да си мацваше само малко вазелин, който придаваше на пълните й меки устни блясък и обем. Дори сестра Аугустина можеше да види, че те плачат да бъдат целунати. Кейт си избираше обувки с най-малките токчета, които караха задните й части да изпъкват в плисираната поличка, докато вървеше. Здравословен хранителен режим, много протеини и плодове, както и редовни спортни занимания — в резултат, докато връстничките й пъпчасваха заради поничките от „Дънкин Донътс“ или бомбастичната смесица от ядки и бонбони и имаха пожълтели зъби от пушене, Кейт Фокс грееше от жизненост.