Мария Дуеняс - Нишките на съдбата

Усетих, че Маркъс се готви да каже нещо, но не му позволих. Стиснах силно ръката му, която все още държах, и той ме разбра. Не го погледнах: не исках да видя дали споделя изумлението със семейство Хилгарт, не поисках да узная реакцията му, когато ги видя седнали в този чужд салон. Щяхме да говорим по-късно, когато духовете се успокоят. Вярвах, че ще имаме достатъчно време за това.

В големите светли очи на съпругата долових огромен смут. Тя ми беше дала указания за мисията в Португалия, беше напълно запозната с работата на мъжа си. Вероятно двамата трескаво стигаха до същите заключения, до които и аз бях стигнала при последната ми среща с капитана. Да Коща и Лисабон, внезапното пристигане на Маркъс в Мадрид, еднаквата информация, която двамата бяхме донесли с разлика от няколко часа. Очевидно това не бе плод на случайността. Как са могли да го пропуснат?…

— С агент Логан се познаваме от години, капитане, но отдавна не се бяхме виждали. Тъкмо се осведомявахме взаимно за своята дейност — поясних аз. — Вече имам известна представа за неговото положение и работата му. Вие самият ми помогнахте изключително много в тази насока. Затова си помислих, че може би ще бъдете така любезен да го информирате за моето положение и работата ми. Тъкмо и баща ми ще научи за това. О, извинете! Забравих да ви кажа: Гонсало Алварало ми е баща. Не се тревожете, ще внимаваме да не се показваме заедно на обществени места, но трябва да разберете, че ми е невъзможно да прекратя връзките си с него.

Хилгарт не отговори веднага — отново ни оглеждаше двамата изпод вежди с твърд като гранит поглед.

Представих си как се чувства Гонсало — вероятно беше шокиран като Маркъс, но никой от двамата не изрече и звук. Просто стояха и също като мен чакаха Хилгарт да възприеме и осмисли дързостта ми. Объркана, жена му намери спасение в цигарата, която извади с нервни пръсти от табакерата си. Изминаха няколко изпълнени с неловко мълчание секунди, през които се чу само неколкократното щракане на запалката. Накрая морският аташе проговори:

— Ако аз не го изясня, предполагам, че вие така или иначе ще го направите…

— Опасявам се, че няма да ми оставите друг избор — казах аз, като го дарих с най-хубавата си усмивка.

В тишината се чу как потраква ледът в чашата с уиски, която той поднесе към устните си. Съпругата му прикри объркването си, като всмукна дълбоко от своята „Крейвън Ей“.

— Предполагам, че това е цената, която трябва да платим за всичко, което ни донесохте от Лисабон — рече той накрая.

— За това и за всички бъдещи мисии, в които отново ще рискувам живота си, имате думата ми. Думата ми на шивачка, думата ми на шпионка.

Този път не получих стилен букет от рози, завързан с панделка с кодирани чертички, какъвто обикновено ми пращаше Хилгарт, когато искаше да ми предаде някое съобщение. Не бяха и екзотични цветя, каквито получих от Мануел да Силва, преди да реши, че най-добре за него ще е да ме убие. Тази вечер Маркъс ми донесе само едно малко, невзрачно цвете, почти пъпка, откъсната от розов храст, поникнал като по чудо до някоя ограда през настъпилата след суровата зима пролет. Малко, крехко цвете. Непретенциозно, но изпълнено с достойнство в простотата си.

Не го очаквах и едновременно с това го очаквах. Беше си тръгнал от дома на баща ми заедно с Хилгарт няколко часа по-рано — морският аташе го покани да го придружи, вероятно искаше да разговаря с него в мое отсъствие. Върнах се сама, без да знам кога ще се появи отново. Ако изобщо се появи.

— За теб е — каза той вместо поздрав.

Взех малката роза и го поканих да влезе. Възелът на вратовръзката му беше разхлабен, сякаш нарочно бе решил да се отпусне. Отправи се бавно към средата на салона. Като че ли с всяка крачка добавяше нова мисъл и преценяваше думите, които трябваше да изрече. Най-после се обърна и изчака да се приближа до него.

— Знаеш какво ни очаква, нали?

Знаех. Разбира се, че знаех. Движехме се в бурни води, в джунгла от лъжи, из които дебнеха невидими механизми със зловещи остриета. Тайна любов във време на омраза, недоимък и предателства — ето това ни предстоеше.

— Да, знам какво ни очаква.

— Няма да ни е лесно — добави той.

— Вече нищо не е лесно — прибавих аз.

— Може би ще е опасно.

— Може би.

Щяхме да заобикаляме клопки, да избягваме опасности. Без планове, извън времето, сред сенките — така трябваше да живеем. Сливайки в едно желания и дързост. С твърдост, смелост и със силата, която ни вдъхваше мисълта, че сме заедно в една обща кауза.