Мария Дуеняс - Нишките на съдбата

— Ти обаче рискува, измами всички нас и постигна целта си…

— Много повече от предвиденото — каза той. На устните му се появи лека усмивка, първата, откакто се бяхме уединили в библиотеката. Сърцето ми се разтуптя: най-после онзи Маркъс, за когото толкова копнеех, когото исках да задържа до себе си, се беше завърнал. — Бяха прекрасни дни — продължи той. — След като бях живял повече от година в разтърсваната от война Испания, Мароко беше най-хубавото, което можеше да ми се случи. Възстанових се и изпълних задачата си повече от успешно. И се запознах с теб. Какво повече можех да искам?

— Как го правеше?

— Всяка нощ предавах от стаята си в хотел „Насионал“. Носех малък радиопредавател, скрит в дъното на куфара. И всеки ден пишех кодиран отчет за всичко, което виждах, чувах и вършех. После, когато беше възможно, го предавах на свръзката в Танжер, продавач в „Саконе и Спийд“.

— Никой ли не те заподозря?

— Напротив. Знаеш много добре, че Бейгбедер не беше никак глупав. Претърсиха стаята ми няколко пъти, но вероятно бяха пратили неопитен човек: така и не откриха нищо. Германците също ме подозираха, макар че и те не се добраха до никаква информация. Аз, от своя страна, внимавах много да не направя погрешна стъпка. Общувах само с хора от официалните кръгове и се въздържах да навлизам в опасни води. Напротив, държах се безупречно, виждаха ме с подходящите хора и винаги на открито. Привидно всичко беше прозрачно. Още въпроси?

Изглеждаше много по-отпуснат, по-близък. Отново приличаше на предишния Маркъс.

— Защо си тръгна така внезапно? Не ме предупреди, появи се една сутрин в дома ми, съобщи ми, че майка ми е на път, и повече не те видях.

— Заповядаха ми да напусна протектората незабавно. Постоянно пристигаха нови германци, получи се сведение, че някой ме подозира. Въпреки това, успях да забавя отпътуването си с няколко дни, с риск да бъда разкрит.

— Защо?

— Не исках да си тръгна, преди да се уверя, че евакуирането на майка ти е преминало успешно. Бях ти го обещал. И щях да бъда безкрайно щастлив, ако можех да остана с теб, но уви, моят свят беше друг. Трябваше да замина. Освен това моментът не беше подходящ и за теб. Все още не бе превъзмогнала една измяна и не беше готова да се довериш изцяло на друг мъж, още по-малко на човек, който неизбежно трябваше да те напусне, без да бъде ясен и откровен докрай. Това е всичко, скъпа моя Сира. Край. Тази история ли искаше да чуеш? Устройва ли те тази версия?

— Устройва ме — казах аз, като станах и тръгнах към него.

— Е, спечелих ли си наградата?

Не отвърнах нищо. Просто се приближих до него и доближих устни към ухото му. Забелязах как се напрегна, когато ме почувства близо до себе си.

— Да, спечели наградата си. Но може би съм един отровен подарък.

— Може би. За да го установя обаче, трябва да чуя твоя разказ. Оставих в Тетуан една млада, нежна и наивна шивачка, а в Лисабон срещнах зряла жена, под ръка с ужасно неподходящ тип. Искам да знам какво се е случило междувременно.

— Веднага ще узнаеш. И за да не остане никакво съмнение, ще го чуеш от друг човек, когото мисля, че вече познаваш. Ела с мен.

Тръгнахме прегърнати по коридора към салона. Отдалече чух силния глас на баща си и отново си спомних деня, в който се запознах с него. Колко превратности се бяха случили в живота ми оттогава. Колко пъти бях потъвала до дъното и бях оставала без дъх, колко пъти бях изплувала отново… Това обаче беше минало; време бе да престанем да се обръщаме назад. Сега трябваше да се съсредоточим единствено в настоящето. Да се изправим лице в лице с него, за да очертаем посоките на бъдещето.

Предположих, че останалите двама гости вече са тук и че всичко се развива според плана. Когато влязохме, се отдръпнахме един от друг, но пръстите ни останаха сплетени. Бяха дошли и двамата. Аз се усмихнах, но не и Маркъс.

— Добър вечер, госпожо Хилгарт. Добър вечер, капитане. Радвам се да ви видя — казах аз, прекъсвайки разговора, който водеха.

В стаята надвисна гробна тишина. Тежка и напрегната, наелектризирана.

— Добър вечер, госпожице — отвърна Хилгарт след няколко секунди, които ни се сториха безкрайни. Гласът му звучеше глухо, като че ли излизаше от пещера. От една тъмна и студена пещера, в която началникът на британските тайни служби в Испания, човекът, който знаеше всичко или би трябвало да знае, вървеше пипнешком. — Добър вечер, Логан — добави след това. Жена му, този път без маската за лице от козметичния салон, беше толкова шокирана, когато ни видя заедно, че дори не успя да ни поздрави. — Мислех, че сте се върнали в Лисабон — продължи морският аташе, обръщайки се към Маркъс. Отново настъпи дълго мълчание, след което той добави: — Всъщност нямах представа, че се познавате.