Катарина Масети - Мъжът от съседния гроб

Известно време не ми се ходеше на гроба на Йорян. Застудява, казвах си, човек не може да седи там и да си докара някое възпаление на яйчниците. Ще рискуваме, казваха яйчниците, искаме да видим този Горски собственик още веднъж.

Един ден просто станах по средата на събранието за годишния бюджет на библиотеката и тръгнах право към гробището.

Горският собственик, разбира се, не беше там. А и не бях сигурна дали щях да го позная, ако носеше други дрехи и имаше сериозно изражение.

Но усмивката му не бих сбъркала за нищо на света.

Стана ми толкова мъчно за Йорян, моя смугъл, красив, добронамерен Йорян. Някой да стои на гроба ти и да си мисли за други неща! Въпреки че, ако аз лежах под земята, а той седеше на пейката, сигурно щеше да си носи бинокъла за наблюдение на птици.

Влюбването ми в него се изпари още преди да се оженим. Изчезна неусетно като летен тен. Но за разлика от тена, никога не се завърна. И имаше периоди преди сватбата, когато кършех ръце и предчувствах съществуването на нещо отвъд планината, което никога нямаше да видя, не и заедно с Йорян.

В тези периоди засипвах Мерта с въпроси. Наливахме се с кофи чай до три и половина през нощта.

— Няма как да си лудо влюбен завинаги, не е ли така? Нали влюбването малко по малко се заменя с Любов, с нещо по-солидно, върху което се гради връзката? Любов, която е топло приятелство, придружено със секс? — мрънках аз. Боже, как направо не се изповръща в краката ми! Мерта държи книги със съвети за Любовта в тоалетната, за да можеш да си откъснеш страница, когато си в нужда.

— Май и ти не си вярваш — каза тя равнодушно и ме фиксира през дима на неизменните си пурети. Мерта следваше принципа „Слушай Сърцето Си“.

— Та Йорян има всичко — не се предавах аз.

— Според проучване на Асоциацията на потребителите ли? — изсумтя Мерта. — С най-добър резултат сред мъжете във възрастовата група 25-35? Но съществува ли в действителност, или е просто прототип? Проверявала ли си дали не работи на батерии? Заслушай се дали няма да чуеш леко бръмчене от ухото му…

Скоро след това Тръпката Роберт продаде колата й и с парите отиде на остров Мадагаскар без нея. Лицето на Мерта залиня, тя си възвърна духа, като го мразеше, плачеше, работеше бясно и го мразеше още малко преди лягане. А когато той се завърна, красив и с тен, Мерта разтвори обятията си след три седмици.

Това реши нещата за мен. Ако отвъд планината ме чакаше нещо такова, значи ми беше по-добре без него.

Затова се заех със задачата да бъда Щастливо Омъжена. В рамките на половин година нашият брак ни стана удобен като чифт стари домашни пантофи. Солидарно си поделяхме разходите и домакинската работа, канехме колеги на гости с Деместика и истинско българско сирене фета, пребоядисвахме и освежавахме находки от разпродажби и изрязвахме статии, които смятахме, че ще са интересни за другия.

Животът ни в двойното легло беше малко проблематичен и обикновено го отдавахме на моето оскъдно на чувства детство. Йорян бе прилежен в любовната игра, която никога не траеше по-малко от половин час, но аз оставах суха като шкурка и направо дращех.

Разбира се, така и не опознах Йорян.

Не че той криеше нещо — с готовност отговаряше на всичко, което исках да знам, от политическите му предпочитания до моминското име на майка му. И все пак…

Във вестниците понякога пише: „Персонажите на снимката нямат нищо общо със съдържанието на статията“. Това беше Йорян с две думи, по някакъв неясен за мен начин. Затова спрях да питам.

Той също не ме питаше особено много, а като го правеше, на челото му беше изписано „Проявявам Интерес“. Затова спрях да отговарям. Това изглежда не го притесняваше кой знае колко.

Най-голяма близост постигахме, когато обсъждахме приятели и познати, които се развеждаха след бурни сеанси при семейния терапевт. Обичахме да седим и да разглеждаме под лупа грешките, дето бяха допуснали. Понякога след това направо се мушвахме под дизайнерския ни юрган и аз дращех по-малко от обикновено.

Но никога, нито дори веднъж яйцеклетките вътре в мен не са правили салто, колкото и старателно да се трудеше Йорян над моите ерогенни зони.

Умирах от студ на пейката на гробището и реших да си вървя. Няма Горски собственик днес, ха-ха! Следващите два пъти, когато отидох, него отново го нямаше.

На третия път го срещнах на входа на гробището точно като си тръгвах. Той носеше борови клонки, малък венец с пластмасови калии и кандило. Ами да, беше Вси светии! Кимна ми строго, като стар учител, сякаш си мислеше: „Такааа… А твоето кандило на мястото си ли е, млада госпожице?“