Катарина Масети - Мъжът от съседния гроб

Замислих се за Мерта и нейната Тръпка. Така ли се започваше? С това, че отиваш там, където не искаш, че краката и яйчниците ти заживяват свой собствен живот?

Венец с пластмасови цветя! Йорян добре би се посмял на това.

Следващата седмица не се мернах на гробището нито веднъж. Краката и яйчниците ми трябваше да бъдат озаптени, всичко останало беше просто абсурдно.

Един ден Улоф, главният библиотекар, ме попита дали искам да хапнем заедно след работа. Бях чула, че съвсем наскоро се е развел с жена си. Отидохме в един нов пъб, старателно обзаведен в стил, дето никой истински английски пъб не е използвал от трийсетте насам. Улоф има момчешки перчем, вече прошарен на места, който пада върху челото му, когато се развълнува, и дълги, бели ръце, с които жестикулира много елегантно. Мисля, че е започнал да го прави, когато е учил в Сорбоната като млад.

Ядохме агнешки шиш, аз пих вино, а Улоф — мътна белгийска бира, за която дълго говори, отмятайки перчема си. След това обсъждахме Лакан 9 9 Жак Лакан (1901 — 1981) — френски психоаналитик и психиатър, с важен принос за психоанализата, философията и литературната теория. — Б.пр. и Кристева 10 10 Юлия Кръстева, на фр. Кристева (р. 1941) — френска изследователка от български произход, работеща в областта на философията, психоанализата, лингвистиката и семиотиката. — Б.пр. и грегорианска хорова музика, накрая отидохме вкъщи и се любихме. Беше съвсем нормално, все пак не го бях правила от толкова време.

Но и сега не усетих вълнение в яйчниците си.

След като си взехме душ и пихме Перно, той ми показа снимки на двете си деца и ми разказа в подробности за шините на дъщеря си. После се разплака. Смятам, че и двамата изпитахме облекчение, когато си тръгна.

След тази случка не мислих за Горския собственик в продължение на няколко дни. Очевидно нещо такова е нужно, за да се успокоят яйчниците. От време на време мъж преди лягане, за да се поддържа системата в ред. Интересът към Горския собственик беше просто признак за недостиг на секс, както чупливите нокти показват недостиг на витамин В. Малко бирена мая на таблетки и всичко отново е както трябва.

Аз съм смотаняк, аз съм направо Най-големият Смотаняк на Швеция. Ще свърша в „Скансен“ 11 11 Зоопарк и музей на открито в Швеция. Основан през 1891 г., за да покаже начина на живот в различни части на Швеция преди индустриалната ера. — Б.пр. , препариран. Мисля си го всеки път, когато съм в града, и доста често в други моменти — като гледам телевизия например. Все повече се убеждавам, че мястото ми не е в XX век, не и в края му. И това важи както за възгледите ми, така и за цялата ми същност.

Аз съм от провинцията и се обличам в набързо избрани дрехи, които си поръчвам от онлайн каталог. На трийсет и шест в нашето село вече си стар ерген. Жените рядко ме заглеждат. Всичко е тръгнало надолу, откакто бях най-добрият копиехвъргач… преди двайсет години! Боже, къде отидоха годините? Една четвърт от живота ми мина, без да успея да си вдигна носа от протокола с млечните проби!

Но не само дрехите ме правят смотаняк. Има много хора на село, които изглеждат като мен, ала това не ги притеснява. Проблемът е, че все по-често върша неща, които не говорят за особена интелигентност… меко казано. Притежавам нулеви социални умения. Личи си, че твърде дълго не съм имал друга компания, освен кравите.

Ето например онзи ден…

Беше Вси светии. Всяка година, откакто татко почина, когато бях на седемнайсет, с майка отивахме на Вси светии на гробището и палехме кандило на гроба му. Винаги носехме венец с пластмасови шишарки или калии, които щяха да се запазят дълго, защото не можехме да ходим на гробището толкова често, колкото ни се искаше. Сега и майка лежеше там и трябваше и тя да получи такъв венец.

На вратата на гробището срещнах Бежовата. Стори ми се, че ме гледа така, сякаш се страхува, че Джентълменът отново ще изстреля откачената си усмивка, затова сключих вежди, кимнах и я подминах.

И тогава…

Като че някой ме удари точно между очите.

Бях разочарован, че тя си тръгна! В продължение на няколко седмици си бях казвал, че е приятно да мога да си седя сам на пейката и да размишлявам на спокойствие. Но сега исках да е до мен. Исках да знам къде отива!

Обърнах се и поех след нея на разстояние. Хората се отдръпваха стъписани, като ме виждаха да приближавам тежко, стиснал в юмруци венец и кандило, особено когато от време на време кляках зад някой паркиран автомобил, понеже си мислех, че тя ще се обърне.