Катарина Масети - Мъжът от съседния гроб

Миналата есен, докато все още не знаех, че майка е болна, излизах всяка вечер с колата и ходех на гости на хората в селото. Възрастните ме черпеха с кафе и ми разказваха за болестите си, младите винаги трябваше да правят нещо — или да сложат децата да си легнат, или да пребоядисат вратите на кухненските шкафове. Но всеки път, когато на гости им беше някоя братовчедка или приятелка на жената, ме канеха в петък вечер, ядяхме печено еленско месо и пийвахме по няколко чашки шнапс, дори танцувахме. Рано или късно оставах насаме с момичето и ако бях достатъчно пиян, отивахме някъде и си лягахме заедно, а после никога не следваше продължение. Тази есен не съм ходил никъде, но понякога у нас идват гости. На челата им сякаш свети неонов надпис: „Аз съм Добър Съсед“. Или може би си въобразявам.

Когато отидох до банката в града онзи ден, отново видях Бежовата. Беше се запътила към библиотеката, ала доколкото успях да забележа, не носеше книги. Хрумна ми, че може би работи там. При което… след като приключих със задачите си в банката и излязох на улицата, изведнъж видях как ботушите ми прекрачват прага на библиотеката, с моите крака вътре в тях! Беше направо невероятно.

Стана ми нервно, извърнах глава настрана и с тревога подуших якето си, за да усетя дали мириша на обор.

След това я съзрях. Беше се навела и разговаряше задълбочено с едно малко дете и посочваше нещо в някаква книга. Смееха се.

Приближих се към нея с тежки стъпки и я потупах по рамото. Тя се изправи, видимо раздразнена. Когато ме позна, придоби объркан, дори леко уплашен вид. А и аз самият бях не по-малко объркан.

— Ами… впрочем… здравей… имате ли… имате ли някакви книги за пчеларство? — изтърсих, като същевременно се опитвах да не изстрелям убийствената си усмивка.

— Имаме, разбира се, впрочем здравей и на теб! — отговори тя кратко. — Може да провериш на информацията. В момента съм в обедна почивка!

Смотанякът събра всичките си сили, за да направи решаващия скок.

— А дали не би искала да… да… да се помотаем заедно на гробището?

Тя ме изгледа продължително.

— О, сигурно питаш това всички момичета! — каза, след което се усмихна като дете по време на лятната ваканция.

От този момент нататък имам бели петна, но знам, че вече нищо не беше неловко или неестествено.

Тя си взе палтото и тръгнахме. Мислех си колко е хубава, даже вълнената й шапка ми харесваше.

Отидохме в някакъв ресторант и нямам представа какво ядохме или за какво говорихме. С изключение на едно нещо. Като понечих да платя за двама ни, каза: „Да, благодаря. Защото днес ставам на трийсет и пет. И това ще бъде моят подарък.“

Тогава осъзнах две неща наведнъж.

Тя не очакваше други подаръци.

И аз бях влюбен в нея.

Не засвири симфоничен оркестър. Почувствах се по-скоро като онзи път, когато случайно се бях допрял до електрическата ми ограда.

Бях в библиотеката и говорех с едно сърдито момиченце, което смяташе, че Снежанка е тъпа. „Да не познае собствената си мащеха, когато тя отива при нея с ябълката! Колко е зле!“ Засмяхме се.

Някой ме потупа по рамото. Помислих, че е дългата ръка на закона, ала се оказа Горският собственик! Носеше ужасното си ватирано яке, но си беше свалил шапката и по челото му се спускаха пепелявожълти кичури коса. Изглеждаше ядосан и избълва някакво неразбираемо обвинение с предизвикателен тон. Реших, че е дошъл да ми иска обяснение защо не се грижа добре за гроба, и ми отне известно време да осъзная, че търси книга.

— Провери на информацията, аз съм в обедна почивка! — троснато му отговорих.

Лицето му потрепери неконтролируемо. След това той попита дали имам желание да се помотаем на гробището.

Момиченцето го зяпаше с интерес.

И изведнъж ми стана ясно, че до този момент много неща бях изтълкувала погрешно и че имаше още толкова, за които даже и не подозирах.

Така че отидохме на обяд. Той поглъщаше огромни количества телешко задушено с цвекло и хляб и се наливаше с мляко, като леко сърбаше, докато аз просто седях и се греех на топлината на неговата усмивка. Без шапката и с оживено от разговора лице вече не ми изглеждаше мрачен или потиснат, просто много истински. А косата му беше приказно забавна.

Говорехме весело, скачахме от тема на тема и не споменахме нито дума за Кристева и Лакан — доколкото си спомням, ставаше въпрос за Дядо Коледа, различните етапи в изливането на цимент, жълтите овесарки, църквата „Свети Петър“ и ноктите на палците на краката. Схващаше толкова бързо, че довършваше изреченията ми. Направо изпитвах чувството, че между нас протича телепатична връзка.