Катарина Масети - Мъжът от съседния гроб

Веднъж отворих уста и попитах едно момиче:

— Какво те прави щастлива? — Бях мислил за това по време на танца.

— Какво ме прави какво? — изкрещя тя, опитвайки се да надвика силната музика.

— Щастлива! Какво те прави… Все едно, забрави! — С почервенели уши я замъкнах обратно при останалите момичета.

Но това не е най-лошото, дето ми се е случвало. Веднъж цяла вечер танцувах с едно момиче, което ухаеше прекрасно. След петия танц се наведох към нея и без дори да се замисля какво правя, подуших шията й.

Мигновено отстъпи три крачки назад. Да не би да се страхуваше, че съм вампир? Представих си как моите кротки резци порастват навън и се усмихнах широко. Тогава тя изсъска като ядосан лебед, врътна се и си тръгна.

А след това се озовах зад нея във фоайето. „Какъв беше този джентълмен?“, попита приятелката й. „Май беше пиян — отговори тя. — Не каза нито дума, само се хилеше като малоумен.“

Джентълмен. Това предполага копринена риза и твърде много афтършейв. Мъж, който се старае прекалено.

Джентълменът Бени. Плаши хората с убийствената си усмивка. Сигурно и Бежовата затова избяга.

Но… нали и тя ми се усмихна?

Когато чета записките си от онази есен, ми се струва, че тогава съм била депресирана, и то в клиничния смисъл.

На работа се шегувах почти истерично в стаята за персонала и ми харесваше да разсмивам колегите си до сълзи. Всичко изглеждаше толкова нормално в тези моменти, пък и аз самата искрено се забавлявах.

А когато следобед се прибирах вкъщи, винаги гледах да се занимавам с нещо. Правех натюрморт от пресни зеленчуци върху датски керамичен поднос, поливах кълновете си, избирах внимателно някоя подобаващо емоционална оперна ария, която да си пусна силно, запалвах големия свещник в банята и си вземах продължителна вана, докато ароматът на лавандула се носеше около мен.

Онази есен четях автобиографии и фентъзи поредици, които ми действаха като наркотик — сякаш попадах в други светове. И когато внезапно свършеха, се свивах изтощена и трепереща в ъгъла на дивана, като изхвърлена на морския бряг след корабокрушение. Биографиите и фентъзи световете ме питаха: Защо всъщност живееш и какво правиш от този живот, който е толкова крехък, непостоянен и кратък?

През нощта ми се присънваха различни отговори. В някои от сънищата бях богиня, движех се в решетка от сенки и светлини, а от връхчетата на пръстите ми се зараждаше живот в разни форми: буйни, сочни лози и пухкави бебешки телца.

Други дни сякаш се състояха основно от мокър сняг и безкрайно чакане на автобуса. Увеличих размера на вноската в пенсионния фонд и си написах завещание — щом Йорян беше избрал „Фонус“, значи и аз щях да последвам примера му. В такива моменти разпределях касови бележки в папки, купувах кутии на ИКЕА и пълнех с тях гардероба, поставях стари снимки в рамки — снимки, които не изглеждаха по-важни от ланската шума.

Мастурбирах често. Мъжете във фантазиите ми бяха сурови, с волеви брадички и загрубели ръце. Нямаха лица, над брадичките им нямаше нищо.

Мерта беше спасителната ми шамандура, моята котва в пристанището на живота. Можеше да нахлуе в банята и да заразмахва два билета за кино, докато не изляза от ваната, не духна свещта и не тръгна с нея. След киното се излягахме на диваните в дневната ми и обсъждахме въпросите за смисъла на живота, примесени със случки от ежедневието, като се наслаждавахме на разнообразието им — от последната изцепка на невротичния й шеф до отношението на Свети Августин към жените, което яростно критикувахме.

Мерта носеше със себе си уютен аромат на хляб, парфюм и пурети. Ту се събираше, ту се разделяше със своята Голяма Тръпка на име Роберт и понякога, когато той беше на някое от загадъчните си бизнес пътувания незнайно къде, с нея изпивахме бутилка портвайн и тя оставаше да спи у нас, на дивана. Прекарвахме следващата сутрин в спокойни закачки, с провиснали коси и подпухнали лица, Мерта в стария халат на Йорян, който не ми даваше сърце да изхвърля. Понякога съжалявахме, че не сме лесбийки — можех да си представя да живея с човек като нея, а пък тя често споменаваше, че Роберт е повече, отколкото в действителност можеше да понесе.

Една вечер й разказах за Горския собственик и неописуемата усмивка. Мерта се изправи, наплюнчи пръста си и го вдигна във въздуха.

— Нещо ще се случи! — каза възхитено.