Катарина Масети - Мъжът от съседния гроб

Заплаках, разбира се — от яд. Защото най-дразнещото беше, че точно той си обуваше зелените ботуши и излизаше навън в реалния живот с бинокъла за наблюдение на птици, преди аз да съм успяла да стигна до втората част на вестника. „Винаги ти трябва бинокъл, който да поставяш между себе си и реалността“, подсмърчах и се чувствах още по-неразбрана, защото и аз самата не се разбирах.

След няколко дни, така между другото, Йорян ми подаде една статия за предменструалния синдром и ме потупа по ръката с такова снизхождение, че веднага ми се прииска да я смачкам и да го замеря с нея. Но преди да успея, той вече се беше качил на колелото си и бе изчезнал.

В началото бях влюбена в Йорян. Пишех му любовни писма в хекзаметър, на които той се усмихваше. Катерех се по изсъхнали клони, за да снимам птичи гнезда за него, газех в леденостудена вода и оставях пиявиците да се лепят по краката ми в името на научните му изследвания.

Може би се дължеше на страхотната му външност. Топли кафяви цветове, висок ръст, добре оформено тяло, силни мускулести ръце, които винаги правеха нещо. Беше ми приятно да виждам как другите жени го изпиват с поглед и как хлъцват от изненада, когато забележат моята невзрачна особа до него. (Точно така, момичета! Този красавец е мой, има какво да научите от мен!)

Няма защо да се перча. Истината е, че и аз не знам как го „спечелих“. Интересът, който предизвиквам у красивите мъже, е сходен с интереса към тапети на стената на общинско жилище.

Но от момента, в който Йорян ме зърна — тогава работех в информационния отдел на библиотеката и му помагах да намира английски списания за зоология, — той си реши, че аз съм Неговата Жена, единствената, на която възнамеряваше да отдаде предпочитанията си за в бъдеще. Общо взето, по същия начин, по който беше отдал предпочитанията си на продуктите на „Фьелревен“ 7 7 Шведска компания за туристическа екипировка. — Б.пр. .

В началото имах чувството, че ме проверява като с потребителски тест. Как съм в гората. В леглото. В киното и по време на разговора в кафенето след това. И никъде нямаше остри ъгли. Вплитахме всичките си възгледи като две куки в една и съща плетка и се любувахме на модела, който постепенно се оформяше.

После се оженихме и си отдъхнахме. Зрелостният изпит беше взет, бе време за следващия етап.

Точно бяхме започнали да си се усмихваме пред витрините на магазините за бебешки стоки, когато той взе, че умря. Една ранна сутрин го блъсна камион, докато отиваше с велосипеда си да наблюдава глухари. Слушал запис с птичи звуци — или не е чул камиона и е завил, или пък шофьорът е бил заспал на волана.

Малкият непретенциозен камък пред мен е всичко, което остана от него. И съм му направо бясна, че ме заряза по този начин, без дори да го обсъди с мен предварително… Сега никога няма да разбера какъв беше той в действителност.

Извадих бележника си от чантата. Малка синя тетрадка с твърди корици и картинка на кораб, плаващ по ясно синьо море. И написах:

„Разбира се, че краищата на раната се борят, за да се затворят, и че часовникът иска да бъде навит…“

Не си въобразявам, че пиша Поезия. Просто се опитвам да пресъздам живота в образи от думи. Правя го всеки ден, така както други си съставят списъци със задачи за деня. Това, което пиша, си е за мен, не го показвам на никого, както не разказвам и сънищата си. Всеки си има свой собствен начин да улови живота.

Горският собственик предпазливо ме наблюдаваше с периферното си зрение. Нека си мисли, че съм Добра Домакиня, която следи седмичния бюджет.

В момента, в който отворих писалката си (мислите трябва да се записват с истинско мастило), на гробището се появи майка с момиченце на около три-четири годинки, което заприпка към гроба от другата страна на Горския собственик. Детето държеше малка яркорозова лейка, която изглеждаше нова и то я носеше гордо като скъпо украшение. Майката започна да се суети около високи тесни вази, в които поставяше букети в шумолящ целофан, а момиченцето подскачаше около гроба и поливаше с лейката си. Изведнъж то сложи ръчичка пред устата си и възкликна ужасено:

— Мамо! Намокрих надписа на дядо! Сега той много ще ми се разсърди, нали?

Усетих как крайчетата на устните ми заиграха нагоре и хвърлих бегъл поглед към Горския собственик. В този миг и той ме погледна.

И също се усмихваше. И…

Няма как да опиша тази усмивка, без да попадна в захаросания свят от текстовете на дене групите.