Катарина Масети - Мъжът от съседния гроб

До гроба на Йорян има един ужасен надгробен паметник, истинска безвкусица. Бял мрамор с ръкописни надписи в златисто; ангели, рози, птици и девизи, изсечени във вълнообразна лента, дори череп с коса. Самият гроб е толкова гъсто засаден с растения, че прилича на разсадник. На паметника са изписани мъжко и женско име с близки рождени години — предполагам, че някой почита родителите си по този натруфен начин.

Преди няколко седмици видях опечаления за първи път. Мъж на моята възраст, с крещящо ватирано яке и шапка с наушници. Козирката, на която имаше надпис „ГОРСКИ СОБСТВЕНИЦИ“, беше вдигната високо нагоре по американски маниер. Мъжът усърдно плевеше и ровеше в насажденията.

На гроба на Йорян не расте нищо. Сигурно не би одобрил някой розов храст на гроба си — този вид растение не принадлежи към биотопа на гробището. А пък на входа не продават равнец и коча билка.

Горският собственик идва редовно, през няколко дни, около обяд. Винаги е натоварен с нови растения и материали за торене. Изглежда изпълнен с градинарска гордост, сякаш гробът е парче земя, предоставено му от общината за обработване.

Последния път седна до мен на пейката и ме погледна изкосо, но не каза нищо.

Миришеше странно и на лявата си ръка имаше само три пръста.

Мамка му, не мога да я понасям, просто не мога да я понасям!

Защо трябва постоянно да седи там?

Преди сядах за малко на пейката, след като приключех с работата по гроба, и на спокойствие си довършвах всички прекъснати мисли. Опитвах се да намеря нещо дребно, за което да се хвана, за да успея да изкарам още ден или два. Не мога да мисля спокойно, когато съм вкъщи във фермата и тичам нагоре-надолу по задачи. Ако не съм съсредоточен в това, което правя, неминуемо се случва някакво малко произшествие и ми създава допълнителна работа за дни. Или ще мина с трактора през камък и задният мост ще падне, или пък някоя крава ще си натърти вимето, защото съм забравил да й закопчая сутиена.

Само когато съм на гроба, успявам да си поема малко дъх. Но дори и там нямам чувството, че мога да седна и просто да помисля. Първо трябва да оправя всичко, да разровя почвата и да засадя цветя, чак тогава си позволявам да седна.

А ето че сега тя седи там.

Бледа като стара цветна снимка, която е висяла на стената в продължение на години. Изтощена светлоруса коса, бледо лице, бели мигли и вежди, безцветни дрехи, винаги нещо в светлосиньо или бежово. Бежова личност. Тя е самото нахалство — лек грим или проблясващо украшение са достатъчни, за да кажеш на околния свят, че „тук стои една жена, която поне малко се интересува от това, което виждате и мислите за нея“. Нейната безцветност обаче просто заявява: „Изобщо не ми пука какво мислите, аз дори не ви забелязвам“.

Харесва ми, когато външността на жената приканва: „Погледни ме, виж какво имам!“. Чувствам се някак поласкан. Жените трябва да бъдат с блестящо червило и нежни островърхи обувки с каишки, и да си вирват бюста под носа ти. Няма значение, ако червилото е леко размазано, роклята всеки миг ще се пръсне върху тлъстинките по корема или пък огромните фалшиви перли не са изящно подредени — не всеки може да притежава добър стил, важно е старанието. Винаги се влюбвам по малко, щом видя жена, вече не в първа младост, прекарала вероятно половин ден пред огледалото, за да изглежда добре, особено ако има дълги изкуствени нокти, изгорена от боядисване коса и разклатени токове. Тогава ми се приисква да я прегърна и погаля и да й кажа нещо хубаво.

Разбира се, никога не го правя. Най-близкият ми контакт с тях е да ги наблюдавам отдалече, когато съм в банката или в пощата. Във фермата няма други жени, освен ветеринарната лекарка и осеменителката на кравите. С дълги гумени престилки, груби ботуши, кърпи около главите и с тръбата със сперма от биковете в ръце. А и те никога нямат време да останат за чаша кафе — дори и да имах време да вляза в къщата и да приготвя.

През последните години майка постоянно ми повтаряше, че трябва да „изляза“ и да си намеря момиче. Сякаш навън чакаше цяла тълпа благосклонни момичета и аз просто трябваше да изляза и да си избера едно. Нещо като да вземеш ловната пушка по време на сезона и да си отстреляш заек.

Тя е знаела, много преди аз да разбера, че ракът бавно я разяжда отвътре и че ще остана сам. Не само с всичката работа по двора, но и с това, което съм приемал за даденост през годините — топла къща, оправено легло, чист работен гащеризон, вкусна храна, винаги горещо кафе и прясно опечени кифлички за закуска. Знаела е, че ще трябва да се грижа и за тези неща, за които не ми се е налагало да мисля дотогава — сеченето на дърва, отопляването на къщата, брането на плодовете и прането; всичко това, за което сега не ми остава време. Гащеризонът се е втвърдил от кравешки изпражнения и вкиснато мляко, чаршафите са посивели, от къщата ме лъхва студ, когато прекрача прага й, кафето си правя с чаша топла вода от чешмата и лъжица нес кафе. А проклетият кренвирш, който цвърчи в микровълновата ден след ден, е основната ми храна.