Катарина Масети - Мъжът от съседния гроб

По дяволите, ето я пак тази бежовата! Няма ли си друга работа? Прилича на жена, която все още живее с родителите си и убива времето, докато чака брака си с някой банков служител. Тя ми хвърля такива гневни погледи, сякаш работи в моята банка!

Сяда на пейката и ме поглежда накриво, все едно съм чек без покритие. След това въздъхва дълбоко и изважда тетрадка от голяма чанта на цветя. Театрално развърта капачката на някаква химикалка. Нима това е писалка? Мислех, че вече никой не ги използва, след изобретяването на химикалката. Започва да пише — бавно и с дребен почерк.

Става ми ужасно любопитно. Що за жена ще седи и ще си води записки на гробището? Да не би да прави списък на всичките си съпрузи, които е надживяла? Внезапно тя ме поглежда и чувам кратко, демонстративно изсумтяване — видяла е, че я зяпам. За да си отмъстя за високомерното й поведение, си я представям с къдрава лилава перука и мрежести чорапи. Снежнобели гърди, силно притиснати една към друга, преливат от стегнат лачен корсет. Оставям й белите мигли и глупавата вълнена шапка на гъби.

Този образ се получава толкова абсурден, че без да се усетя, съм вперил поглед в нея и съм се ухилил. Отново ме поглежда — и преди да успея да се обърна, също ми се усмихва!

Боже, това наистина ли е тя?

Бежовата, която все седи и се прекланя пред този стар сив камък със свити бледи устни, може ли да се усмихва така?

Като дете по време на лятната ваканция или когато получава първото си колело. Същата чиста и щастлива усмивка като на момиченцето с розовата лейка до другия гроб.

И двамата сме като приковани. Подобно на шофьори, които карат един срещу друг по тясна уличка и си светят с фарове, но никой не отстъпва на другия.

Какво става?

Трябва ли да направя нещо? Например да кажа: „Идвате ли често тук? Днес има доста хора на гробището. Как ви се струва параклисът?“, или да започна да притискам коляното си към нея.

Изведнъж сякаш невидима ръка дръпва шалтера и двамата едновременно поглеждаме право напред.

За момент седим толкова неподвижно, като че пейката е минирана. След това започвам да барабаня с ключовете, за да не се разпадна на парченца.

Виждам с крайчеца на окото си, че тя скришом е приковала поглед в ръката ми. Тренирал съм се през годините да не я пъхам в джоба, когато хората ме гледат там. И сега не го правя. Three-finger Benny, that’s me babe. Take it or leave it! 8 8 Трипръстият Бени, това съм аз, скъпа! Ако щеш! (англ.). — Б.пр.

Е, в случая тя не иска, ха-ха. Изправя се и хуква, като се препъва, сякаш съм понечил да я ощипя с клетите си три пръста. Защо изглежда толкова ядосана?

Вероятно Джентълменът Бени отново беше атакувал.

Така ставаше навремето, когато постоянно търсех момичета. Тръгвах натам, накъдето сочеше членът ми, а той винаги сочеше към момичета, като пръчка за откриване на подпочвена вода — трябваше просто да го следвам. Към парка през лятото. Към залата за танци в някое отдалечено селце през зимата. Големи, мрачни помещения с флуоресцентни лампи, където учениците имаха физическо през деня, а вечер се устройваха срещи на клуба на въздържателите. В петък и събота слагаха малко крепирана хартия около лампите и наемаха някоя денс група. Почти никога не ходех на дискотека в града — осъзнах, че съм изостанал от модните тенденции, когато хората започнаха да си обръщат шапките с козирката назад, пък и ми се струваше безсмислено да отида там, да стоя някъде встрани и да треперя от притеснение. Аз исках да прегръщам момичета. Мислех, че е страхотно да поставя ръка върху гърба на поредното момиче и да го поведа към дансинга. Беше като да си купя билет от лотарията, който винаги е печеливш. Те всички ухаеха толкова приятно и ми изглеждаха така безумно сладки. Влюбвах се във всяко момиче и не исках да го пусна, когато танцът приключеше. И определено нямах желание да се надвиквам с групата и да говоря с тях. Единственото, което исках, беше да ги прегръщам, да вдишвам аромата им и да се нося в танца със затворени очи.

Никога не ми минаваше през ум, че не мога просто да си взема това, което искам. В училище момичетата въздишаха по мен и името ми можеше да се прочете по чинове и тетрадки. Ала след като поех работата вкъщи, почти нямах време за срещи, а годините минаваха неусетно. Не осъзнавах, че съвсем съм изгубил форма.

В началото всичко вървеше добре. Настъпвах ги от време на време, но те умеят да си пазят краката. Някои танцуваха много умело, движеха се така плавно в такт с музиката, че сякаш се носехме в свой собствен ритъм и беше страхотно. Когато танцът свършеше, започваха да ми хвърлят погледи, а аз просто ги гледах и се усмихвах и никога не казвах: „Често ли идваш тук… какво мислиш за групата… тази вечер има много хора…“, както е прието. Нямам нищо против леките разговори, те безспорно стопяват леда между хората, ала някак си не са ми по сърце. Някои от момичетата се отдръпваха след няколко танца и се връщаха на мястото си — една стена, до която всички се скупчваха в очакване на кавалер. Но повечето оставаха и продължаваха да танцуват с мен.