Катарина Масети - Мъжът от съседния гроб

В усмивката му имаше слънце и диви ягоди, и песни на птички, и искряща вода. И беше насочена към мен, пълна с доверие и гордост, като на дете, поднасящо подарък, който само е опаковало. Аз все още бях усмихната до уши. И тогава между нас прехвърча електрическа дъга. И днес мога да се закълна, че това наистина се случи. Синя, точно като тази, която учителят ми по физика правеше с някакъв специален уред. Минаха три часа, или може би три секунди.

След това и двамата едновременно обърнахме глави право напред, като запрегнати в един и същи впряг. Слънцето се скри зад облак, а аз просто седях със затворени очи и си представях усмивката му на забавен кадър.

Ако най-добрата ми приятелка Мерта, или може би е по-удачно да кажа единствената ми приятелка Мерта, ми беше разказала за усмивка като тази, която току-що си бяхме разменили с Горския собственик, щях да го отдам на нейната способност винаги да превръща реалността в нещо по-голямо и по-хубаво.

Завиждам й за това. Ако питате мен, бебетата се усмихват, защото имат газове, падащата звезда не е нищо повече от падащ телевизионен спътник, песните на птиците са пълни със заплахи срещу натрапници, а пък Исус вероятно никога не е съществувал, най-малкото не когато и където му се приписва.

„Любовта“ е родовата нужда от генетично разнообразие, иначе жените щяха да се размножават чрез делене.

Разбира се, не отричам, че между мъжете и жените пламват силни чувства. Яйцеклетката там вътре се вълнува и просто иска да бъде оплодена от подходяща сперма. Цялата машина се задейства в момента, в който такава се появи наблизо.

Но изобщо не бях подготвена, че резервоарът със сперма ще се усмихва така. Яйцеклетките ми заподскачаха във всички посоки, давайки ми ясни сигнали: „Насам! Насам!“.

Исках да им извикам: „На място!“.

Отместих поглед от Горския собственик и скришом погледнах към ръката му върху пейката. Играеше си с ключодържател на Волво с трите си пръста.

На мястото на безименния и малкия пръст имаше само гладки кокалчета. Ръцете му бяха захабени от пръст и може би бензин, а вените в горната им част бяха издути. Прииска ми се да вдишам аромата на ръцете му и да погаля празните кокалчета с устни.

Боже, трябва да се махам оттук! Това ли се случва на една зряла жена, която живее известно време без мъж?

Така че скочих, грабнах чантата си с премръзнали ръце и се втурнах право към изхода, през камъни и храсти.

Изоставам със счетоводството. Имам чувството, че всичко е на път да отиде по дяволите. Сигурно затова и не се решавам да се захвана със сметките. Сякаш се страхувам, че купчината документи, която прелива от старото бюро на татко, ще избухне всеки момент. Може би вътре в нея, като бомбичка с часовников механизъм, тиктака едно малко писъмце от банката, в което ми съобщават, че съм на червено. Вече не смея да вдигам телефона в работно време, защото може да са те.

Никога не ме е бивало в тези неща. Това беше територията на майка. Сядаше на бюрото и си мърмореше и от време на време се обръщаше към мен, поглеждаше ме над рамките на очилата си и ми задаваше въпроси, на които знаех отговора: „Имаме ли достатъчно семена? Плати ли на ветеринарката?“

За всичко останало се грижеше сама. И беше достатъчно да й кажа колко пари ми трябват, никога не ме питаше за какво са ми, нито дори и онзи път, когато си бях наумил да купя дебела златна гривна на Анете, с която ходих известно време. Тя постоянно повтаряше колко обича украшения. Това е и основното, с което съм я запомнил.

Преди да умре, майка казваше, че трябва да оставя Службата по управление на стопанството да се погрижи за всичко. Лежеше на смъртния си одър и мислеше за мен, въпреки че беше на системи. Заради системите непрекъснато имаше нужда от подлога и това ужасно я притесняваше. Когато сестрата влизаше с подлогата, винаги решавах, че трябва да изляза да пуша. И не ми даваше сърце да кажа на майка, че навярно нямаше да мога да разчитам на Службата по управление на стопанството, тъй като помощите за млякото намаляваха с всеки изминал месец.

Вече дори не се нарича Служба по управление на стопанството и новоназначените амбициозни млади служители там се държат като борсови посредници. Изобщо не се чувствам на мястото си в техните офиси.

Майка се ядосваше на болестта си, която й пречеше да стане и да свърши нещо полезно. От химиотерапията гаснеше като свещ, но когато отивах да я видя, тя изглеждаше така, сякаш искаше да ми каже: „Ах, колко досадно! Моля те да ме извиниш!“.