Джон Грийн - Вината в нашите звезди

— Преди време играех баскетбол — обясни той.

— Явно си бил доста добър.

— Не бях зле, но всички тези обувки и топки са болнични облаги. — Той се отправи към телевизора, където имаше цял куп с дивидита и видеоигри, подредени в нещо, което смътно напомняше за пирамида. Наведе се напред и издърпа от камарата „В като вендета“. — Представлявах първообраза на белокожия баскетболист — продължи той. — Давах всичко от себе си, за да възкреся забравеното изкуство на средно добрия скачач, но един ден, както се упражнявах в свободна стрелба — просто стоях на фал линията в салона на „Норт Сентръл“ и хвърлях топка след топка. Изведнъж се запитах какво ме караше така методично да мятам един сферичен предмет в друг с формата на окръжност. Стори ми се, че няма нищо по-глупаво от това.

Замислих се как малките деца могат да провират месеци наред един цилиндър през кръгла дупка, преди да си дадат сметка за това, и тогава осъзнах, че баскетболът е просто един малко по-аеробен вариант на същото това упражнение. Така че продължих да хвърлям топката — никога не съм го правил толкова дълго. Вкарах осемдесет последователни коша — най-доброто ми постижение, — но с всяко следващо хвърляне се чувствах все повече и повече като двегодишен. И тогава по някаква причина се сетих за хърделистите. Добре ли си?

Приседнала бях на ъгъла на неоправеното му легло. Но в това нямаше нищо непристойно; просто се изморявам, когато се налага да стоя дълго на крак. Първо стоенето в дневната, после стълбите и накрая още стоене — цялото това стоене беше прекалено много за мен и освен това се страхувах да не припадна. Имах склонност към губене на съзнание също като дамите от Викторианската епоха.

— Добре съм — казах му аз. — Просто слушах. Сетил си се за хърделистите?

— Точно така. Не знам защо. Представях си ги как се надбягват по време на техните хърделистки състезания и прескачат онези напълно произволни предмети, поставени предварително на пътя им. Чудех се дали не си казват понякога: „Ще става много по-бързо, ако се отървем от препятствията“.

— Това, преди да ти поставят диагнозата ли беше? — попитах аз.

— Да, това също го имаше. — Той се усмихна накриво. — Денят на свободната стрелба, изпълнена с екзистенциален смисъл, по-чиста случайност беше и последният ден на съществуването ми като двукрако същество. От момента, в който насрочиха ампутацията, до нейното осъществяване имаше само един уикенд. Моят личен скромен опит в това, което Исак преживява сега.

Кимнах. Огъстъс Уотърс ми харесваше. Наистина, наистина, наистина ми харесваше. Хареса ми как завърши разказа си, споменавайки някой друг. Харесвах гласа му. Харесваше ми идеята за свободната стрелба, изпълнена с екзистенциален смисъл. Харесваше ми това, че беше щатен професор в Катедрата по-криви усмивки с паралелна служба в Катедрата на надарените с глас, който караше кожата ми да се чувства почти като истинска кожа. Харесваше ми и това, че имаше две имена. Винаги съм харесвала хората с две имена, защото трябва да направиш избор как да ги наричаш: Гас или Огъстъс? Ами аз, аз винаги съм била просто Хейзъл, едновалентната Хейзъл.

— Имаш ли братя и сестри? — попитах аз.

— Какво? — отвърна той разсеяно.

— Спомена нещо за играещи хлапета.

— Да, вярно. Но имам само племенници от полусестрите ми. Те са по-големи от мен. Нещо като: Татко, на колко години са Джули и Марта?

— На двайсет и осем!

— Наистина изглеждат на толкова. Живеят в Чикаго. И двете са омъжени за преуспели адвокати. Или бяха банкери. Не си спомням. Ами ти, имаш ли братя и сестри?

Поклатих отрицателно глава.

— Е, каква е твоята история? — попита той, сядайки на леглото на безопасно разстояние от мен.

— Вече ти я разказах. Поставиха ми диагнозата, когато…

— Не, нямам предвид историята на болестта ти. А твоята лична история. Интереси, хобита, страсти, смахнати фетиши и прочее.

— Ами… — затрудних се аз.

— Не ми казвай, че си от хората, които се отъждествяват с болестта си. Познавам много такива. Толкова е депресиращо. Сякаш ракът е завладял целия ти живот. Но ти едва ли си му позволила да направи кариера от това.

А може би бях позволила, помислих си аз. Чудех се каква точно самореклама да си направя и кои свои страсти да изтъкна пред Огъстъс Уотърс, но в последвалата тишина изведнъж ми хрумна, че не бях особено интересен човек.

— Аз съм напълно обикновена.

— Отказвам да го повярвам. Помисли какво обичаш да правиш. Кое е първото, което ти хрумва?