Джон Грийн - Вината в нашите звезди

Взехме завоя със свистящи гуми и навлязохме в един квартал с триметрови стени, покрити с декоративна мазилка. Неговата къща беше първата отляво. Двуетажна, в колониален стил. Спряхме рязко на алеята.

Последвах го вътре. В преддверието на дървена табелка бяха гравирани с наклонен шрифт думите „Домът е там, където е сърцето“, а после открих, че цялата къща е окичена с подобни сентенции. „Трудно е да намериш добри приятели и невъзможно — да ги забравиш“, гласеше една илюстрация над закачалката. „Истинската любов се ражда в трудни времена“, пишеше на една бродирана възглавничка в обзаведената със старинна мебелировка дневна стая. Огъстъс забеляза, че чета надписа.

— Нашите им викат лозунги за кураж — обясни той. — Има ги из цялата къща.

Родителите му го наричаха Гас. Те приготвяха енчилади 5 5 Царевични питки с пълнеж и сос, типични за мексиканската кухня. — Б.ред. в кухнята (на парче рисувано стъкло до умивалника пишеше „Семейството е завинаги“). Майка му поставяше пилешко върху тортилите, а баща му ги завиваше и нареждаше в стъклена тавичка. Не изглеждаха особено изненадани от появата ми, в което нямаше нищо чудно: това, че Огъстъс ме караше да се чувствам специална, не ме правеше непременно такава. Може би всяка вечер водеше вкъщи различно момиче, за да й покаже някой филм и да й пуска ръце.

— Това е Хейзъл Грейс — представи ме той.

— Просто Хейзъл — обадих се аз.

— Как я караш, Хейзъл? — попита баща му, който беше висок почти колкото Гас и кльощав по един твърде нетипичен за родителите на възраст начин.

— Добре — отвърнах аз.

— Как беше в групата за взаимопомощ на Исак?

— Просто невероятно — отвърна Гас.

— Такова мрънкало си — каза майка му. — Хейзъл, на теб харесва ли ти?

Замислих се за момент, опитвайки се да реша дали отговорът ми трябва да е такъв, че да се хареса на Огъстъс, или на родителите му.

— Повечето от хората са наистина мили — отвърнах накрая аз.

— Такива бяха и другите семейства в „Мемориъл“, когато бяхме в най-тежкия период от лечението на Гас — каза баща му. — Всички бяха толкова мили. И силни. В моменти на големи изпитания Господ те събира с най-добрите хора.

— Бързо, някой да ми даде декоративна възглавничка и конец, защото това заслужава да бъде превърнато в лозунг за кураж — каза Огъстъс, с което ядоса баща си, но тогава Гас уви дългата си ръка около врата му и додаде: — Шегувам се, татко. Дори харесвам проклетите лозунги. Наистина ги харесвам. Но не мога да го призная, защото съм тийнейджър. — Баща му подбели очи.

— Ще останеш за вечеря, нали? — попита майка му. Тя беше дребна брюнетка с леко миши черти.

— Предполагам — отвърнах аз. — Но трябва да се прибера до десет. Освен това аз, ъъъ, не ям месо.

— Няма проблем. Ще направим част от енчиладите вегетариански — каза тя.

— Животните са прекалено сладки, затова ли? — попита Гас.

— Искам да сведа до минимум броя на убийствата по моя вина — отвърнах аз.

Гас понечи да каже нещо, но се отказа.

Тогава майка му запълни настъпилото мълчание:

— Мисля, че това е чудесно.

Известно време разговаряха с мен за това, че енчиладите всъщност били „Известните енчилади на семейство. Уотърс“ и не били за изпускане, че вечерният час на Гас също бил десет и че нямали никаква вяра на хора, които давали на децата си вечерен час, различен от десет, за това дали ходя на училище („Тя учи в колеж“, подхвърли Огъстъс), за това, че времето било напълно и невероятно изумително за месец март, как през пролетта всичко се възраждало, и нито веднъж не ме попитаха за кислорода и за диагнозата, което беше странно и чудесно, а накрая Огъстъс каза:

— С Хейзъл ще гледаме „В като вендета“, за да може да види филмовата си двойничка, Натали Портман от бъдещето.

— Телевизорът в дневната е на ваше разположение — отвърна баща му весело.

— Всъщност мислех да го гледаме в мазето.

— Добър опит — засмя се баща му. — В дневната.

— Искам да покажа на Хейзъл Грейс мазето — възрази Огъстъс.

— Просто Хейзъл — обадих се аз.

— Добре, нека Просто Хейзъл да разгледа мазето — отвърна баща му, — след което ще се качите горе и ще гледате филма в дневната.

Огъстъс изпуфтя силно, пренесе тежестта на крака си и се завъртя, пристъпвайки напред с протезата.

— Добре — измърмори той.

Последвах го надолу по застланото с килим стълбище в просторна спалня на приземния етаж на къщата. На нивото на очите ми имаше рафт, който опасваше цялата стая и беше претъпкан с баскетболни трофеи: дузини награди с човечета от златиста пластмаса, застинали по време на стрелба, дрибъл или изпълнение на забивка в невидим кош. Имаше също и много топки с автографи и маратонки.