Джон Грийн - Вината в нашите звезди

Щом спрях пред нашата къща, той изключи радиото. Вероятно обмисляше идеята дали да не ме целуне, която определено занимаваше и мен самата. Запитах се дали го искам. Целувала бях други момчета, но това беше отдавна. Преди моето Чудо.

Паркирах колата и погледнах към него. Наистина беше хубав. Знам, че обикновено момчетата не отговарят на това определение, но не и той.

— Хейзъл Грейс — каза той, като накара името ми да прозвучи по един нов и по-хубав начин. — За мен беше истинско удоволствие да се запознаем.

— За мен също, мистър Уотърс — отвърнах аз. Стеснявах се да го гледам. Не можех да издържа на силата на неговите морскосини очи.

— Може ли да те видя отново? — попита той. В гласа му се долавяше трогателно безпокойство.

— Разбира се — усмихнах се аз.

— Утре? — предложи той.

— Търпение, бързако — посъветвах го аз. — Нали не искаш да изглеждаш прекалено припрян.

— Правилно, точно затова предложих утре — отвърна той. — Искам да те видя още тази вечер. Само че съм готов да чакам цяла нощ, както и през голяма част от утрешния ден .

Аз подбелих очи.

— Сериозно ти говоря — добави той.

— Дори не ме познаваш — казах аз. След което взех книгата от предното табло. — Какво ще кажеш да ти звънна, когато я прочета?

— Но ти нямаш номера ми — изтъкна той.

— Подозирам, че си го написал в книгата.

На лицето му се изписа същата онази глуповата усмивка.

— А ти твърдиш, че не се познаваме.

И тази вечер останах будна до късно, погълната от „Цената на зората“. (Жокер: цената на зората с кръвта.) Не беше „Всевластна скръб“, но главният герой, старши сержант Макс Менхем, беше доста привлекателен, въпреки че убиваше, по мои сметки, не по-малко от 118 души за 284 страници.

Затова на следващата сутрин — четвъртък — станах късно. Политиката на мама беше никога да не ме буди, тъй като едно от изискванията в длъжностната характеристика на професионално боледуващите е да спят по-много, така че отначало бях доста объркана, когато тя ме събуди, разтърсвайки ме за раменете.

— Почти десет е — каза тя.

— Сънят е част от борбата с рака — отвърнах аз. — Снощи четох до късно.

— Някакъв роман ли? — попита тя, след което коленичи до леглото ми и ме откачи от големия правоъгълен кислороден концентратор, който наричах Филип по-простата причина, че приличаше на някого с това име.

След това мама ме свърза с една преносима бутилка и ми напомни, че имам часове.

— От онова момче ли го имаш? — попита тя ни в клин, ни в ръкав.

— Кой, за херпес ли говориш?

— Прекаляваш — отвърна мама. — Романът, Хейзъл. Говоря за романа.

— Да, от него.

— Личи си, че го харесваш — заяви тя, повдигайки вежди, сякаш това наблюдение изискваше да притежаваш някакъв изключителен майчински инстинкт. Аз свих рамене. — Казах ти, че групата за взаимопомощ не е губене на време.

— През цялото време ли си чакала отвън?

— Да. Бях си донесла малко работа. Но както и да е, време е за ставане, млада госпожице.

— Мамо. Сън. Рак. Борба.

— Знам, скъпа, но имаш часове. Освен това днес е… — Радостта в гласа на майка ми беше повече от явна.

— Четвъртък?

— Наистина ли си забравила?

— Може би.

— Днес е четвъртък, двайсет и девети март! — буквално изкрещя тя със залепнала на лицето й налудничава усмивка.

— Май много се вълнуваш, че знаеш коя е датата! — писнах и аз в отговор.

— Хейзъл! Днес е твоят трийсет и трети полурожден ден!

— Оххххххх — възкликнах аз. Мама наистина беше педант на тема празници. Днес е денят на залесяването! Хайде да прегръщаме дърветата и да ядем торта! А днес Колумб донесъл едрата шарка на местното население — ще отбележим случая с пикник! И така нататък. — Е, тогава нека ми е честит трийсет и третият полурожден ден — казах аз.

— Какво искаш да правим на този толкова специален ден?

— Да се прибера след училище и да счупя световния рекорд за най-много епизоди от „Топ Шеф“ 6 6 Американско кулинарно предаване. — Б.пр. , гледани наведнъж.

Мама се пресегна към полицата над леглото ми и взе Блуи, синьото мече, което имах от бебе — възраст, на която беше приемливо от социална гледна точка да кръстят така някой твой приятел заради цвета му.

— Не искаш ли да отидеш на кино с Кейтлин, Мат или някой друг? — това бяха мои приятели.

Това беше идея.

— Защо не — отвърнах аз. — Ще пиша на Кейтлин дали не иска да отидем до мола след училище.

Мама се усмихна, прегърнала плътно мечето.