Джон Грийн - Вината в нашите звезди

— Все още ли е яко да ходиш в мола? — попита тя.

— Много се гордея с това, че нямам представа кое е яко и кое не — отвърнах аз.

Писах на Кейтлин, взех си душ, облякох се и накрая мама ме закара на училище. Имах час по американска литература, изнесоха ни лекция за Фредерик Дъглас 7 7 Американски писател, редактор и оратор от XIXв. — Б.пр. в една почти празна аудитория и ми беше невероятно трудно да остана будна. На четирийсетата минута от деветдесетминутната лекция Кейтлин ми писа в отговор.

„Бомбастично. Честит полурожден ден. Касълтън В 3,32?“

Кейтлин води доста натоварен социален живот, който трябва да бъде разграфен до последната минута. Отговорът ми беше:

„Става. (Ще те чакам В района на закусвалните).“

След училище мама ме закара направо пред книжарницата до мола, откъдето си купих „Среднощна зора“ и „Реквием за Мейхем“ — първите две книги от поредицата, предшестващи „Цената на зората“, след което отидох в просторния район на закусвалните и си взех диетична кола. Беше 3,21.

Докато четях, от време на време наблюдавах хлапетата, които играеха на пиратския кораб в детския кът. Имаше един тунел, през който две от децата пълзяха отново и отново без дори следа от умора, което ме накара да се замисля за Огъстъс Уотърс и за неговата свободна стрелба, изпълнена с екзистенциален смисъл.

Мама също беше в района на закусвалните — седеше сама в един ъгъл, където смяташе, че не мога да я видя, ядеше сандвич с телешко и разтопено сирене и четеше някакви книжа. Вероятно медицински бумаги. Работата й нямаше край.

Точно в 3,32 забелязах Кейтлин, която минаваше с уверена походка покрай „Уок Хаус“. Щом вдигнах ръка, тя ме видя, удостои ме с усмивка, разкриваща изключително белите й и наскоро изправени зъби, и се отправи към мен.

Носеше дълго до коленете пепелявосиво палто, което й стоеше безупречно, и слънчеви очила, заемащи по-голямата част от лицето й. Тя ги вдигна отгоре на главата си и се наведе да ме прегърне.

— Скъпа — подхвана с едва доловим британски акцент. — Как си? — Хората около нея не намираха този акцент за странен или неприятен. По-чиста случайност Кейтлин беше изключително изтънчена двайсет и пет годишна дама от британския хайлайф, впримчена в тялото на шестнайсет годишна тийнейджърка от Индианаполис. И всички приемаха този факт.

— Добре съм. Ами ти?

— Дори нямам представа. Диетична ли е? — Аз кимнах и й подадох колата. Тя отпи от сламката. — Ще ми се напоследък да беше на училище. Някои от момчетата са станали съвършено ядивни .

— Нима? И кой например? — попитах аз, при което тя изреди имената на пет момчета, с които бяхме учили заедно в началното училище, а после и в прогимназията, но не можах да си спомня как изглежда никое от тях.

— Отскоро излизам с Дерек Уелингтън — продължи тя, — но едва ли ще останем заедно още дълго. Той е такъв хлапак. Но стига толкова за мен. Какво ново в Хейзълленд?

— Абсолютно нищо — отвърнах аз.

— Здравето е добре?

— Все същото, струва ми се.

— „Фаланксифор“! — възкликна разпалено тя и се усмихна. — Значи, ще живееш вечно?

— Е, може би не чак толкова дълго — отвърнах аз.

— Но в общи линии — заключи тя. — И все пак какво ново?

Замислих се дали да не й кажа, че аз също се срещам с едно момче или поне, че сме гледали филм заедно, просто защото знаех, че ще бъде учудена и смаяна, че такова чорлаво, стеснително и недоразвито същество като мен би могло да спечели, макар и за кратко, симпатиите на едно момче. Но тъй като нямаше с какво толкова да се похваля, просто свих рамене.

— Това пък какво е? — попита Кейтлин, сочейки към книгата.

— О, сай-фай. Просто ми стана интересно. Поредица е.

— Вече съм разтревожена. Ще пазаруваме ли?

Влязохме в един магазин за обувки. Докато пазарувахме, Кейтлин постоянно избираше за мен най-различни равни обувки, отворени на пръстите, и казваше:

— На теб ще ти стоят много сладко — което ми напомни, че Кейтлин никога не носеше отворени на пръстите обувки, тъй като мразеше краката си, защото смяташе, че вторите им пръсти са прекалено дълги, сякаш представляват прозорец към душата на човека или кой знае какво. Затова, когато й показах чифт сандали, които щяха да паснат на тена на кожата й, реакцията й беше:

— Да, но… — като въпросното „но“ означаваше: „Но така ще бъдат изложени на показ пред обществото ужасните ми втори пръсти“.

— Кейтлин, ти си единственият човек, когото познавам, страдащ от дисморфия на пръстите на краката — отвърнах й аз.