Джон Грийн - Вината в нашите звезди

— Ами, да чета.

— Какво четеш?

— Всичко. От ужасни романтични истории до претенциозна литература и поезия. Каквото и да е.

— Ами ти пишеш ли поезия?

— Не, не пиша.

— Ето, видя ли! — почти изкрещя той. — Хейзъл Грейс, та ти си единствената тийнейджърка в Америка, която предпочита да чете поезия пред това да я пише. Това говори толкова много за теб. Четеш много велики книги с главно В, нали?

— Така мисля.

— Коя с любимата ти?

— Ами — запънах се аз.

Любимата ми книга без всякакво съмнение беше „Всевластна скръб“, но не обичах да споделям това с други хора. Понякога четеш някоя книга и тя те изпълва с такова едно странно божествено чувство, че накрая стигаш до убеждението, че разбитият на парчета свят никога няма да върне целостта си, докато всяко живо човешко същество не прочете тази книга. От друга страна обаче, има книги като „Всевластна скръб“, за които не можеш да споделиш с никого — книги, толкова специални, необикновени и твои, че да обявиш пред някого увлечението си, би било равносилно на предателство.

Не че книгата беше чак толкова добра. Въпросът беше в това, че авторът, Питър ван Хутен, изглежда, ме разбираше по един толкова странен и невероятен начин. „Всевластна скръб“ беше моята книга, така както тялото и мислите ми бяха моето тяло и моите мисли.

Въпреки това споделих с Огъстъс Уотърс.

— Предполагам, че любимата ми книга е „Всевластна скръб“ — казах аз.

— В нея има ли зомбита? — попита той.

— Не — отвърнах аз.

— Ами клонинги?

Поклатих отрицателно глава.

— Не е такава книга.

Той се усмихна.

— Ще прочета тази ужасна книга с адски скучно заглавие, в която няма никакви клонинги — зарече се той, а аз веднага съжалих, че му казах за нея. Огъстъс се завъртя към купчината книги, наредените под масичката до леглото му. Взе една с меки корици и една химикалка. А след като надраска набързо нещо на заглавната страница, додаде: — В замяна на това ще те помоля само да прочетеш тази брилянтна и завладяваща романизация на любимата ми видеоигра. — Тогава той вдигна книгата, на която пишеше „Цената на зората“. Аз се засмях и я взех. Пръстите ни се преплетоха за миг и ръката ми се оказа в неговата. — Студена е — каза той и притисна пръст към бледата ми китка.

— Не, просто е слабо окислена — обясних аз.

— Харесва ми, когато ми говориш на медицински език — отвърна той, след което се изправи, повдигайки и мен заедно със себе си, без да пуска ръката ми чак докато стигнахме до стълбите.

Докато гледахме филма, седяхме на дивана на педя един от друг. Постъпих като типична ученичка, когато поставих ръката си помежду ни, с което му давах да разбере, че нямам нищо против да я вземе в своята, но той не направи дори опит. Около час след началото на филма влязоха родителите на Огъстъс и сервираха енчиладите, които изядохме на дивана. Оказаха се доста вкусни.

Във филма се разказваше за един героичен тип с маска, който умира героично заради Натали Портман, която е много бойна, страшно готина и няма нищо общо с моето подпухнало стероидно лице.

Когато тръгнаха финалните надписи, Огъстъс каза:

— Супер е, нали?

— Да, супер е — съгласих се аз, въпреки че не беше съвсем вярно. В известен смисъл това беше филм за момчета. Не ми е ясно защо момчетата очакват от нас да харесваме такива филми. Нали ние не очакваме от тях да харесват филми за момичета. — Трябва да се прибирам. Сутринта имам часове — казах аз.

Останах на дивана, докато Огъстъс търсеше ключовете си. Тогава майка му приседна до мен и каза:

— Чудесна е нали? — Сигурно съм гледала към лозунга над телевизора — рисунка на ангел със следния надпис „Как ще познаем радостта, ако няма болка?“.

(Това е отколешен аргумент в полето на размислите за страданието, а неговата глуповатост и липса на изтънченост е била изпитвана векове наред, макар че е достатъчно да се каже, че съществуването на броколите по никакъв начин не променя вкуса на шоколада.)

— Да — отвърнах аз. — Чудесна мисъл.

На път за вкъщи аз карах колата на Огъстъс, който беше принуден да се вози до мен. Пусна ми няколко песни на група на име The Hectic Glow и мисля, че не бяха никак лоши, но тъй като ги чувах за първи път, за мен те не бяха чак толкова добри, колкото за него. Не можех да откъсна очи от крака му или по-скоро от мястото, където би трябвало да се намира, като се мъчех да си представя как изглежда изкуственият му крайник. Не исках това да ме притеснява и все пак не можех да се овладея напълно. Вероятно той също се притесняваше от кислородната ми бутилка. Болестта отблъсква. Отдавна бях достигнала до този извод и предполагам, че същото важеше и за Огъстъс.