Джон Грийн - Вината в нашите звезди

— Ама ти сериозно ли? — попитах аз. — Смяташ, че е много яко ли? Боже, наистина успя всичко да развалиш.

— Кое всичко? — попита той, обръщайки се към мен. Цигарата висеше незапалена от устата му.

— Всичко, което може да се случи, когато едно момче, на което не му липсва привлекателност, интелект или пък нещо друго, първо ме зяпа втренчено, а после отбелязва неправилната употреба на буквализма, сравнява ме с разни актриси и ме кани в дома си, за да гледаме заедно някакъв филм. Но, разбира се, всеки си има своята хамартия и, божичко, ето каква е твоята, ИМАЛ си такъв ужасен рак и въпреки това даваш пари на една компания в замяна на шанса да се сдобиеш с С ОЩЕ ЕДИН ВИД РАК. Боже. Знаеш ли какво е да не можеш да дишаш? ГАДОСТ. Пълна отврат. Наистина пълна.

— Хамартия ли? — попита той, все още с цигара в устата. Заради нея беше стиснал челюсти. За беда, формата на челюстта му беше страхотна.

— Фатален недостатък — обясних аз и му обърнах гръб. Пристъпих към тротоара, изоставяйки Огъстъс Уотърс сам, и тогава чух да се пали моторът на една кола надолу по улицата. Това беше мама. Чакала с настрани, за да мога да се сприятеля.

Тогава усетих вътре в мен да се надига онази странна смесица от разочарование и гняв. Дори не знам какво беше това чувство, а само, че беше силно и че ми идеше да зашлевя шамар на Огъстъс Уотърс и да подменя белите си дробове с други, на които не им е писнало да бъдат бели дробове. Бях застанала на ръба на бордюра с моите кецове „Чък Тейлър“ и кислородната бутилка, която ме държеше прикована към количката до мен, но точно когато мама спираше, усетих, че някой ме хваща за ръката.

Дръпнах ръката си, но въпреки това се обърнах към него.

— Не могат да те убият, освен ако не ги запалиш — каза той, щом мама отби до тротоара. — А аз никога не съм палил. Това е само метафора: поставяш нещо смъртоносно между зъбите си, но не му даваш властта да те убие.

— Метафора ли? — политах аз с недоверие. Мама седеше и чакаше.

— Да, метафора — отвърна той.

— Поведението ти се определя въз основа на метафоричен отглас на цигарите… — заключих аз.

— Ами, да. — Той се усмихна. С неговата широка и глуповата, искрена усмивка. — Метафорите са много важни за мен, Хейзъл Грейс.

Обърнах се към колата. Почуках на прозореца. Той се спусна надолу.

— Ще гледам филм заедно с Огъстъс Уотърс — казах аз. — Моля те, запиши следващите няколко епизода от маратона на СТМА.

Огъстъс Уотърс шофираше ужасяващо. Независимо от това дали спираше, или тръгваше, всяко действие беше съпроводено от страховито друсане . Всеки път щом натискаше спирачките, политах напред, опъвайки предпазния колан на неговия джип „Тойота“, а всеки път щом настъпваше газта, вратът ми се извиваше назад. Сигурно съм била нервна — все пак седях в колата на едно напълно непознато момче на път за дома му, давайки си ясна сметка, че скапаните ми бели дробове възпрепятстват усилията ми да отблъсквам всякакви нежелани аванси — ала шофирането му беше толкова невъобразимо зле, че не можех да мисля за нищо друго.

След като изминахме повече от километър в неловко мълчание, накрая Огъстъс каза:

— Три пъти ме късаха на шофьорския изпит.

— Без майтап?

Той се засмя и кимна утвърдително.

— Не усещам никакъв натиск със старата протеза и още не мога да свикна да шофирам с левия крак.

Лекарите ми казват, че повечето хора с ампутации шофират безпроблемно, обаче… не и аз. Но както и да е, когато се явих за четвърти път на изпит, всичко вървеше постарому, също като сега. — На половин километър пред нас светофарът светна в червено. Тогава Огъстъс скочи на спирачките, запращайки ме в триъгълната прегръдка на предпазния колан. — Съжалявам. Кълна се, че се старая да бъда внимателен. И така, към края на изпита, когато бях напълно убеден, че пак ще ме скъсат, инструкторът ми каза: „Шофирането ти не е никак приятно, но от техническа гледна точка е безопасно“.

— Не съм сигурна в това — отвърнах аз. — Подозирам, че става дума за болнични облаги .

Болничните облаги са дребните неща, които децата, болни от рак, получават, за разлика от обикновените деца: баскетболни топки с автограф от спортни знаменитости, отстъпки за закъснели домашни, незаслужени шофьорски книжки и много други.

— Сигурно — отвърна той. Светофарът светна в зелено. Хванах се здраво. Огъстъс натисна рязко педала за газта.

— Нали знаеш, че има ръчни лостове за хора, които не могат да използват краката си? — изтъкнах аз.